Сума и Каматори ги смятаха за изключително опасни и ги затвориха в отделни килии, в които имаше само по една японска рогозка татами, тясна дупка в пода вместо тоалетна и говорител, монтиран на тавана. Тъй като нямаше лампи, те бяха принудени да стоят сами, обгърнати от непрогледна тъмнина, лишени от всякакви емоции, напрягайки умовете си в търсене на някаква вратичка, колкото и малка да беше тя, към бягство.
После дойде горчивото прозрение, че от тези килии е невъзможно да се избяга. То беше последвано от вцепеняващия отказ да повярват и от разочарованието, че въпреки техните почти свръхчовешки умения, нямаше никакъв начин да се измъкнат. Бяха попаднали в капан, от който беше абсолютно безнадеждно да се освободят.
Самоличността на Пит и Джордино беше установена от Рой Орита, който внимателно изгледа видеокасетите с тяхното залавяне. Той незабавно докладва своето откритие на Каматори.
— Сигурен ли си?
— Да, за мен няма никакво съмнение. Те седяха срещу мен, от другата страна на масата във Вашингтон. Вашите хора от разузнавателната служба за сигурност ще потвърдят това, което казвам, след като направят проверка на генетичните им кодове.
— Каква е целта им? Те не са професионални агенти.
— Те са били просто примамка за отвличане на вниманието от групата, на която е била възложена задачата да унищожи центъра за управление.
Каматори не можеше да повярва на късмета си, че човекът, когото търсеше, за да убие, се беше появил изневиделица и сам се беше напъхал в ръцете му.
Той отпрати Орита и след като остана сам, се отдаде на медитация, а умът му започна да планира до най-малки подробности играта на котка и мишка, спорт, който щеше да изпита умението му на ловец срещу човек като Пит, чиято смелост и изобретателност бяха добре известни и който щеше да бъде достоен за него противник.
Това беше игра на живот и смърт, в която Каматори беше участвал многократно срещу хора, дръзнали да се противопоставят на Сума и в която никога не беше губил.
Пит и Джордино бяха строго охранявани през цялото денонощие от малка група роботи стражи. Джордино дори завърза някакво подобие на приятелство с един от роботите, които бяха участвали в залавянето им и го кръсти Макгун.
— Не се казвам Макгун — заяви роботът на сносен английски. — Името ми е Мурасаки. Означава „виолетов“.
— Виолетов! — изсумтя Джордино. — Ти си боядисан в жълто. Макгун повече ти отива.
— След като бях приведен в действие, аз бях осветен от един шинтоистки свещеник с принасяне на дарове от храна, закичен с гирлянди от цветя и ми дадоха името Мурасаки.
— Значи ти си независим агент на свободна практика? — каза той, поразен от факта, че говори на машина, която можеше да води разговор.
— Не съвсем. Моят изкуствен мисловен процес, разбира се, е ограничен до известна степен.
Джордино се извърна към Пит.
— Дали не се опитва да ме преметне?
— Нямам представа — повдигна рамене Пит. — Защо не го попиташ какво ще направи, ако се опитаме да избягаме?
— Ще предупредя моя отговорник по охраната и ще стрелям по вас, както съм програмиран да правя.
— Добре ли стреляш? — попита Пит, заинтригуван, че разговаря с изкуствен интелект.
— Програмиран съм да не пропускам целта.
— Е, сега знаем как стоят нещата — кратко заключи Джордино.
— Вие не можете да избягате от острова, а няма и къде да се скриете. Ще се удавите и акулите ще ви изядат или ще бъдете обезглавени. Ще бъде неразумно от ваша страна, ако се опитате да избягате.
— Все едно че слушам Спок.
Някой почука отвън и като бутна встрани плъзгащата се врата фусума, чиято решетъчна рамка беше облепена с полупрозрачна хартия шоджи, в стаята влезе мъж с вечно смръщено лице. Той застана мълчаливо и очите му се насочиха към Джордино, който стоеше до робота, а после се прехвърлиха към Пит, излегнат удобно върху три поставени една върху друга рогозки татами.
— Аз съм Моро Каматори, главен помощник на мистър Хидеки Сума.
— Ал Джордино — поздрави го нисичкият и набит италианец, усмихнат широко като някой търговец, който продава коли на старо. — Приятелят ми, заел хоризонтално положение, е Дърк Пит. Съжаляваме, че се изтърсихме без покана, но…