В мига, в който прекрачи вратата на оградата, по която течеше ток, маската на лекомислено нехайство изчезна от лицето на Пит. Обзет от неудържима ярост, той затича край редицата от дървета, които заобикаляха курортното селище, и навлезе сред сенките на голите, лишени от растителност скали. Той беше напрегнат до краен предел, хладнокръвен и хитър, с необичайно изострени сетива, движен от една-единствена мисъл.
Трябваше да оцелее, за да спаси останалите.
Рискът да тича свободно по чорапи, вместо с тежките боти, които носеше по време на полета от палубата на „Ралф Р. Бенет“, се оказа печеливш. За щастие, скалистият терен беше покрит с няколкосантиметров слой влажна пръст, ерозирала през вековете от скалната лава.
Той бягаше, обладан от зловеща решителност, пришпорван от гняв и опасението, че може да се провали. Планът му беше прост, абсурдно прост, при все че вероятността да хвърли прах в очите на Каматори му се струваше почти със сигурност обречена на провал. Той обаче беше абсолютно сигурен, че никой от преследваните не е прибягвал към такъв ход. Изненадата беше на негова страна. Другите се бяха опитвали единствено да се отдалечат колкото се може повече от курортното селище, а после трескаво да потърсят скривалище, където да останат незабелязани. Отчаянието поражда гениални хрумвания, но те всички се бяха провалили, при това окончателно и безвъзвратно. Пит се канеше да предприеме нова стъпка в играта на бягство, която беше достатъчно безразсъдна, за да се увенчае с успех.
Освен това, той имаше и още едно преимущество пред онези, които бяха опитвали да се измъкнат преди него. Благодарение на подробния модел на Пенър Пит беше напълно запознат с терена на острова. Той ясно си спомняше разстоянията и височините и знаеше къде точно трябва да отиде, а то не беше към най-високата точка на острова.
Хората, които бягат обзети от ужас по време на преследване, неизменно се отправят нагоре, нагоре по стълбите в някоя сграда, нагоре по някое дърво, в клоните на което да се скрият, нагоре по скалите, водещи към билото на някой хълм. Пътищата нагоре представляваха задънена улица, по която беше невъзможно да се избяга.
Пит се отклони и започна да се спуска надолу към източната брегова ивица, като оставяше след себе си лъкатушеща следа, сякаш не беше сигурен накъде да поеме. Понякога се връщаше обратно, за да накара преследвача си да помисли, че се е загубил и се върти в кръг. Неравният, подобен на лунна повърхност терен и слабата светлина правеха трудно правилното определяне на посоката, но звездите все още не бяха избледнели и като използваше Полярната звезда, Пит правилно се ориентираше накъде е север. Той поспря за няколко минути и си почина, за да запази силите си, а после внимателно обмисли положението, в което се намираше.
Пит си даде сметка, че Каматори, който преследваше жертвите си обут в сандали, никога не би могъл да ги постави на тясно само за осем часа. Един начинаещ турист, който обича да скита из гората, би могъл, с помощта на малко късмет, да избегне залавяне в продължение на един или два дни, дори и ако го преследват с кучета… освен ако подире му не се е спуснал някой, който използва датчици, чувствителни към телесната топлина.
За Пит нямаше никакво съмнение, че го преследва робот, отрупан с датчици. Той пое отново, все още потръпващ от студ, но без да чувства напрежение или умора.
Краят на този един час завари Пит да заобикаля канарите край морето. Пръснатите тук-там дървета и храсталаци растяха чак до самия ръб на скалните вериги. Той беше забавил крачка и леко подтичваше, докато търсеше процеп в скалите, върху които, двадесетина метра по-надолу, връхлиташе прибоят. Най-сетне той стигна до малка просека, сгушена сред скалите. Над бурните води, с оголени от ерозията корени, които едва го крепяха, беше надвиснало малко борче.
Очите му внимателно огледаха околността за наличие на видеокамера или датчици, реагиращи на телесна топлина, но не откриха нищо.
Почти сигурен, че никой не го наблюдава, той изпита здравината на стеблото му, като се овеси на него с цялата си тежест. То се огъна и отрупаният с борови иглички връх се наклони с цели пет сантиметра навън и надолу. Той пресметна, че ако се покатери достатъчно високо в клоните му, оголените корени няма да издържат допълнителната тежест, ще се изскубнат от земята и дървото заедно с Пит ще се сгромоляса с трясък върху склона на урвата и ще падне в морето.
После се взря съсредоточено в тъмната бушуваща водна маса, както правят гмурците, изкачили се на високите скали край Акапулко. Той прецени, че дълбочината в един тесен процеп между скалите е три метра и се увеличава до четири, когато с тътен го заливаше голяма пенеста вълна. Никой нормален човек не би и помислил за това, което се въртеше в ума на Пит, докато оглеждаше отдръпващата се вълна и изучаваше посоката на движение на течението. Без неопренов костюм нито един плувец не би могъл да издържи в студената вода повече от двадесет минути при положение, че беше оцелял по време на падането. След това щеше да настъпи измръзване.