— А ако той не приеме тези искания?
— Изучавам този човек от години. Той е реалист. Ще разбере, че хвърляме спасително въже на загиващата му страна. Известен му е нашият проект „Кайтен“ и какво може да направи той. Не се бой, президентът на Съединените щати ще се съгласи, ще се съгласи и Конгресът. Нима имат друг избор?
— Две хиляди и двеста — монотонно произнесе Джордино, който четеше на глас височината в метри и скоростта във възли. — Скорост петстотин и двадесет.
Океанът бързо приближаваше, пръснатите навсякъде бели гребени на вълните ставаха все по-големи. Нямаше почти никакво усещане за скорост освен ревящите двигатели, които Пит продължаваше да държи на пълна мощност. Беше невъзможно да се прецени височината над водата. Пит се доверяваше на Джордино, който на свой ред разчиташе на приборите да го предупредят кога самолетът да заеме хоризонтално положение.
— Къде са те? — попита той по микрофона.
— Тук е Рей Симпсън, Дърк — долетя гласът на офицера, който беше провел с тях инструктажа за „Ибис“-ите. — Ще ти давам указания за кацане.
— Къде са те? — повтори Пит.
— На тридесет километра от вас и бързо скъсяват дистанцията.
— Не съм изненадан — каза Пит. — Няма начин да не са поне с хиляда възела по-бързи от този автобус.
— Хиляда и петстотин — продължаваше да чете Джордино. — Скорост петстотин и деветдесет.
— Ще ми се да бях прочел наръчника за полет — промърмори под носа си Пит.
— Хиляда и двеста метра. Скорост шестстотин и петдесет. Изглежда добре.
— Откъде знаеш?
— Стори ми се, че точно това трябва да кажа — сви рамене Джордино.
В този момент в пилотската кабина започна да бие гонгът на алармената сигнализация. Те бяха преминали границите на безопасност и бяха отвели самолета в царството на неизвестността.
— Хиляда метра. Скорост седемстотин и четиридесет. Крилца, не ни изневерявайте.
Сега, когато имаха вече пряка видимост, пилотът на челния японски самолет улови в центъра на телевизионния монитор на системата за прицелване червената точица, която представляваше пикиращият самолет със завъртащи се двигатели. Оптичният компютър пое контрола над процедурата за водене на огън и изстреля ракетата.
— Към вас лети ракета въздух-въздух — предупреди ги Симпсън с гробовен глас.
— Кажи ми, когато приближи на километър от нас — бързо нареди Пит.
— Шестстотин метра — предупреди го Джордино. — Скорост осемстотин. Сега е моментът.
Без да губи време за отговор, Пит дръпна назад щурвала. Самолетът със завъртащи се двигатели реагира така, сякаш беше планер, сграбчен от гигантска ръка. Плавно, като описа идеална дъга, той неочаквано пикира и полетя хоризонтално в опасна близост, на не повече от седемдесет метра над водата.
— Ракетата приближава, остават три километра — произнесе Симпсън с глух, лишен от емоция глас.
— Ал, започвай максимално завъртане на двигателите. — Пит замълча.
Стори му се, че почти в същия момент Симпсън извика:
— Един километър.
— Сега!
Джордино натисна ръчките, които завъртаха двигателите от хоризонтално в напълно вертикално положение.
Въздушният съд, който летеше хоризонтално, сякаш се стрелна нагоре под почти деветдесетградусов ъгъл. Самолетът се разтресе и всички отхвръкнаха напред от внезапната промяна на движещата сила и насочената нагоре тяга на двигателите, които все още работеха с пълна мощност.
Ракетата прелетя под тях, на по-малко от два метра от долната част на самолета. После изчезна с фучене напред и след известно време падна в морето.
— Добра работа — похвали го Симпсън. — Навлизате в обсега на нашия „Вулкан“. Опитай се да летиш ниско долу, за да имаме открита зона за стрелба над вас.
— Ще ни отнеме известно време, докато накараме този автобус да полети хоризонтално, за да кацне на палубата — каза Пит на Симпсън, загрижено смръщил лице. — Загубих скорост.
Джордино върна двигателите в хоризонтално положение, докато Пит насочваше самолета надолу. Той пое напред и изсвистя само на някакви си двадесет метра от водата към мержелеещите се очертания на кораба. От мястото на Пит, който се носеше стремително над гребените на вълните, той изглеждаше като неподвижно хартиено корабче върху пластмасово море.