Пенър поздрави доктор Джош Ногами, който излезе от самолета.
— За мен е истинско удоволствие да се запозная с вас, докторе. Благодарни сме за усилията, които положихте да ни осигурявате информация. Помощта ви беше безценна.
Ногами скромно повдигна рамене.
— Съжалявам, че не успях да спася Джим Ханамура.
— Можехте да се издадете и също да бъдете убит.
— Мистър Пит направи всичко, на което беше способен, за да предотврати това. — Ногами се огледа наоколо, но не видя познати лица. — Изглежда, сега съм агент без задача.
— Когато нашият заместник-директор по оперативната част Дон Кърн научи, че се намирате на борда, той помоли да бъдете временно придаден към нас. Вашият шеф се съгласи. Ако нямате нищо против да поработите няколко дни заедно с неколцина жители на колониите, вашите познания за разположението на центъра „Дракон“ много ще ни помогнат.
Ногами кимна.
— Времето в кой да е ден тук винаги превъзхожда дъждовния Лондон.
Преди Пенър да успее да отговори, от самолета със завъртащи се двигатели изскочи Джордино и хукна към отделението полицаи от ВВС, които водеха Сума и Тоши към очакващия ги С-20. Той се втурна към командира им и го помоли да задържи за минута групата.
Джордино беше само с половин сантиметър по-висок от Тоши. Той я погледна право в очите.
— Скъпо съкровище, чакай ме.
Тя го изгледа изненадано и гневно.
— За какво говориш?
— Ухажване, любовно преследване, прегръдки, обич, предложение за женитба. Щом успея да те настигна, ще те направя най-щастливата жена на света.
— Ти си луд!
— Това е само една от обаятелните ми черти — отвърна Джордино със светнали очи. — В предстоящите години ще откриеш и много други.
За всеобщо учудване Тоши сякаш се поколеба. По някаква странна и непонятна за самата нея причина, тя установи, че подходът на Джордино, толкова различен от приетия в Япония, й харесва. Тя трябваше да се насили, за да потисне симпатията, която изпитваше към него.
Джордино долови колебанието й и като сграбчи нежните й рамене с мускулестите си ръце, бързо я целуна по устните и се усмихна.
— Щом мога, веднага ще те настигна.
Тя все още го гледаше безмълвно през рамо, когато Пенър я хвана за лакътя и безцеремонно я поведе напред.
Пит съпроводи Лорън до реактивния самолет С-20, на който вече се намираха Сума, Тоши и Диас. Те вървяха мълчаливо и усещаха как топлите лъчи на слънцето и влажният въздух галят кожата им.
Лорън спря на няколко метра от самолета и погледна Пит в очите.
— Изглежда, един от двама ни все пристига или заминава.
Той кимна.
— Живеем разделени и сме доста заети. Графиците ни никога не съвпадат.
— Може би някой ден… — Гласът й постепенно утихна.
— Някой ден — произнесе с разбиране той.
— Няма ли да се върнеш? — колебливо попита тя.
Той сви рамене.
— Не знам. Ал и аз получихме заповед да останем тук.
— Не могат да те изпратят пак на онзи остров. Не и сега.
— Аз съм морски инженер, нали не си забравила? Сигурно съм последният човек, на когото биха наредили да нападне центъра „Дракон“ с димящи револвери.
— Ще говоря с президента и ще го помоля Ал и ти да бъдете изпратени у дома.
— Не си прави труда — шеговито отвърна той. — Най-вероятно ще излетим със следващия самолет на изток.
Тя се повдигна на пръсти и нежно го целуна по устата.
— Благодаря ти за всичко.
Очите й се навлажниха. Дълбоко в себе си Лорън изпитваше страх. Тя сякаш знаеше, че той няма скоро да я последва. Тя рязко се обърна и бързо изкачи стъпалата, които водеха към самолета.
Пит остана загледан след нея. После, когато лицето й се появи на прозореца, помаха с ръка, но когато Лорън отново го потърси с поглед, докато самолетът рулираше към пистата, него го нямаше.
61
Цубой не можеше да повярва. След като остави Йошишу и набързо отпътува за Едо, а после към центъра „Дракон“, за да поеме лично командването, той стоеше в залата за управление напрегнат и обзет от все по-нарастващ гняв.
— Какво искате да ми кажете? Че не можете да взривите нито една от колите бомби? — попита той.
Такеда Куроджима, главният директор на центъра „Дракон“, беше смаян. Той огледа безпомощно своята малка армия от инженери и учени за някаква морална подкрепа, но всички бяха забили погледи в пода, сякаш се надяваха, че той ще се разтвори и ще ги погълне.