— Знаеш ли, че си навлязъл в чужд имот, мистър? — каза той, подпрял карабината на сгъвката на ръката си.
Шофьорът на кафявата кола подскочи и се обърна, като изтърва патрона и удари цевта на пушката във вратата. Едва тогава Кийгън видя, че е азиатец.
— Какво искате? — попита стреснатият мъж.
— Ти си в моя имот. Как влезе тук?
— Портата беше отворена.
Беше станало точно така, както Кийгън си мислеше. Ловците, които беше изпуснал, бяха разбили портата.
— Какво правиш с този топографски теодолит? За кого работиш? Да не работиш за правителството?
— Не, аз съм инженер в „Мийата Комюникейшънс“. — Английският му беше със силен японски акцент. — Търсим място за строеж на ретранслационна станция.
— Вие, приятелчета, никога ли не искате разрешение, преди да нахълтате в чужд имот? Как, по дяволите, можете да сте сигурни, че ще ви позволя да строите тук?
— Моите шефове трябваше да се свържат с вас.
— Точно така — изръмжа Кийгън. Той нямаше търпение да се прибере в къщи за вечеря, преди да се стъмни. — А сега, по-добре си върви, мистър. И следващия път, като ти се прииска да влезеш с кола в моя имот, първо попитай.
— Дълбоко съжалявам, че ви създадох главоболия.
Кийгън умееше добре да преценява хората и по гласа му отгатна, че човекът ни най-малко не съжаляваше. Очите му внимателно и напрегнато следяха „Маузера“ на Кийгън.
— Да не би да се каниш да удариш нещо? — Кийгън кимна към мощната пушка с насочено към притъмнялото небе потрепващо дуло, която мъжът непохватно стискаше в едната си ръка.
— Стрелям само по мишени.
— Е, не мога да ти разреша това. Имам добитък, който броди по тези места. Ще ти бъда благодарен, ако си събереш багажа и си отидеш по същия начин, както си дошъл тук.
Неканеният гост си даде вид, че се подчинява. Той бързо разглоби топографския теодолит и триногата и ги постави в багажника на колата. Пушката сложи пак на седалката. После отиде до предницата на колата и надникна под вдигнатия капак.
— Двигателят не е в ред.
— Ще запали ли? — попита Кийгън.
— Мисля, че ще запали. — Японският топограф се пресегна през прозореца и завъртя ключа. Двигателят запали и заработи равномерно на празен ход. — Тръгвам — заяви той.
Кийгън пропусна да забележи, че капакът беше свален, но не беше плътно затворен.
— Направи ми услуга, затвори след себе си портата и намотай около нея веригата.
— С удоволствие.
Кийгън му махна с ръка, пъхна „Маузера“ обратно в калъфа и потегли към къщата си, която се намираше на цели четири километра от мястото.
Субуро Мива подаде газ, обърна колата и се отправи надолу по пътя. Срещата му със собственика на ранчото в тази безлюдна местност беше непредвидена, но по никакъв начин не представляваше заплаха за задачата, с която беше натоварен. Щом се отдалечи на около двеста метра от Кийгън, Мива рязко натисна спирачките, изскочи навън, грабна пушката от седалката и вдигна предния капак.
Кийгън чу, че двигателят престана да работи, обърна се и погледна през рамо, като се чудеше защо колата беше спряла внезапно.
Мива здраво стисна пушката в потните си длани, насочи цевта и я приближи на няколко сантиметра от компресора на климатичната инсталация. Когато го помолиха, той доброволно и без възражения се беше съгласил да изпълни тази самоубийствена мисия, защото чувстваше, че за него ще бъде чест да отдаде живота си за новата империя. Другите причини бяха неговата преданост към „Златните дракони“, обещанието, което Корори Йошишу лично пое, да осигури финансово съпругата му до края на живота й и гаранцията, че тримата му сина ще бъдат приети и издържани по време на следването им в най-престижните университети, които щяха да изберат. Мива за последен път си припомни насърчителните думи на Йошишу на тръгване към Съединените щати.
— Ти жертваш живота си в името на стотици милиони твои сънародници. Неизброими поколения от твоето семейство ще се гордеят с теб. Твоят успех ще бъде техен успех.