Пит изчисли на ум разстоянието от бомбардировача до точката, отбелязана върху склона на подводната падина като място на взривяването. Той прецени, че то е около двадесет и осем километра. Немислимо разстояние, на което трябва да се пренесе четиридесет и осем годишна атомна бомба, която всеки момент може да избухне, през неравен и непознат терен.
— След шумотевицата — попита Пит, — какво ще стане с нас?
— Ще се придвижите с „Големият Бен“ до най-близкия бряг, където ще ви чака екип от Специалните части, който ще ви отведе.
Пит въздъхна тежко.
— Смятате ли, че някоя част от плана може да представлява проблем за вас? — попита го Сандекър.
В очите на Пит се четеше съмнение.
— Това е най-побърканият план, който съм чувал през живота си. Всъщност много повече от това. Той е направо самоубийствен.
66
Като се движеше с максималната си крейсерска скорост от 460 възела в час, „С-5 Галакси“ поглъщаше километрите, докато тъмнината се спускаше над северната част на Тихия океан. В товарния отсек Джордино преглеждаше проверочния списък на електронните и захранващи системи на „Големият Бен“. Сандекър работеше в пригодения като канцелария отсек, като осигуряваше новопостъпила информация и отговаряше на въпросите, задавани от президента и Съвета за национална сигурност, които следяха с вълнение операцията от оперативния пункт. Освен това адмиралът поддържаше постоянна връзка с геофизиците, които подаваха нови данни за геологията на морското дъно, както и с Пейлоуд Пърси, който отговаряше на запитванията на Пит за изваждането на бомбата от самолета и взривяването й.
На всеки, който наблюдаваше Пит в този последен час на полета, неговото поведение щеше да се стори доста странно. Вместо да се опита за последен път да натъпче главата си с хилядите подробности или да извърши проверка на СДГП заедно с Джордино, той прибра всичката суха храна, която успя да измоли или закупи от екипажа. Освен това събра всяка налична капчица питейна вода, тридесет литра, и цялото количество кафе от машината в самолета, четири литра, като складира всичко в „Големият Бен“.
Той дълго се съвещава с бордовия механик от ВВС, който познаваше С-5 по-добре от всеки друг на борда. Заедно с него те монтираха малка електрическа лебедка с кабели за завързване на товара над отсека, в който се намираше тоалетната за екипажа. Доволен от непретенциозно свършената с подръчни средства работа, той влезе в СДГП, седна на мястото на водача и мълчаливо започна да размишлява над почти безнадеждната мисия, която му предстоеше.
Не стига че трябваше да измъкне бомбата от B-29 и да я взриви, което само по себе си беше достатъчно трудно, но трябваше да се опита да измине дванадесет километра по непознат терен, за да се спаси от взрива, което пък беше с още по-несигурни изгледи за успех.
По-малко от минута след кацането на транспортния самолет на ВВС на Лангли Фийлд, Лорън и Майк Диас бяха бързо въведени в съпровождана от въоръжен конвой лимузина и откарани в Белия дом, а Сума и Тоши бяха натъпкани в един обикновен седан, който по нищо не се различаваше от останалите коли и отведени в една тайна квартира в Мериленд.
Щом пристигнаха, Лорън и Диас бяха съпроводени и въведени в оперативния пункт. Президентът се надигна от масата и пристъпи напред.
— Нямате представа колко се радвам да ви видя — радостно усмихнат каза той. Той притисна Лорън леко в прегръдките си и я целуна по бузата, после прегърна здраво Диас, сякаш сенаторът беше негов близък родственик.
Напрегнатата атмосфера се разведри, когато всички започнаха да поздравяват доскорошните заложници, които бяха успели да избягат. Джордън отиде при тях и тихо ги помоли да влязат в един от съседните кабинети. Президентът ги съпроводи и затвори вратата.
— Прощавайте, че така ви притискаме — каза той. — Разбирам, че сигурно имате нужда добре да си починете, но за Рей Джордън е изключително важно да ви разпита, тъй като в момента тече операция за премахване на заплахата от проекта „Кайтен“.