Марвин Шоуолтър седеше в метрото и пътуваше през чистата и добре уредена подземна транспортна мрежа на Токио. Той не направи никакъв опит да си даде вид, че чете вестник или книга. Той спокойно зяпаше пътниците до него, като „бройкаше“, както казваха в бранша, двамата агенти от японските тайни служби, които го държаха под наблюдение от съседния вагон.
Шоуолтър бе излязъл от американското посолство малко след края на една отегчителна среща с група конгресмени, пристигнали тук на служебно посещение, за да разискват отказа на японците да използват американска строителна техника при строежа на една нова сграда за американска нефтена компания. Това бе просто поредният случай на вдигане на протекционистки бариери, докато японците можеха свободно да влизат в Съединените щати и да вдигат здания със свои архитекти и технически ръководители, както и със собствени материали и оборудване, без да срещат големи проблеми и ограничения от държавата.
„Равнопоставена и взаимноизгодна“ не се отнасяше до двустранната търговия с Япония.
По всичко изглеждаше, че той се бе запътил към малкия апартамент, който съпругата му и двете му малки деца наричаха „дом“ през времето на неговата служба в Япония. Сградата бе собственост на американското правителство и в нея живееха повечето от служителите в посолството и техните семейства. Стойността на строителството на цялата десететажна сграда бе по-малко от една трета от цената на земята, върху която тя бе построена.
Преследвачите му бяха свикнали с ежедневното му пътуване, което никога не се променяше освен в случаите, когато оставаше да работи извънредно час-два. Той се усмихна вътрешно, когато неговата спирка приближи и двамата агенти станаха преди него. Той се запъти към вратата с останалата част от тълпата и зачака тя да се отвори на перона. Това бе най-старият номер в света, онзи, който бяха показали във филма „Френска връзка“.
Когато вратата се отвори, Шоуолтър слезе на перона заедно с потока хора и започна да брои. Той се поколеба, след което хвърли небрежен поглед към двамата японски агенти. Те бяха слезли от средната врата на съседния вагон и вървяха бавно към него, скрити зад група слизащи пътници.
Когато стигна до двадесет и пет, той бързо се обърна и влезе обратно във вагона. Две секунди по-късно вратата се затвори и влакът тръгна. Твърде късно агентите от японските тайни служби осъзнаха, че са били измамени. Те панически се опитаха да отворят със сила вратата и да се качат обратно на влака. Всичко обаче бе напразно и те скочиха обратно на перона. Влакът набра скорост и изчезна в тунела.
Шоуолтър не остана възхитен от простата си маневра. Следващия път преследвачите му щяха да бъдат бдителни, което щеше да усложни неговото измъкване. На следващата спирка той се прехвърли на друг влак и отиде в Асакуса, един просторен район на североизток от Токио. Слезе в един квартал, наречен Шитамачи. Асакуса бе част от стария град Токио и бе запазил много от миналото си.
Шоуолтър седеше и разучаваше хората около себе си, както бе правил толкова много пъти. Някои от спътниците му отвръщаха със същото. Те наричаха всеки, който нямаше тяхната права черна коса, черни очи и цвят на кожа, гайджин, в буквален превод „външен човек“. Той започна да размишлява, че приликата във външния им вид бе вероятно в основата на тяхното единство и сплотеност, както и обграденият им отвсякъде с вода островен дом.
Японското общество се развиваше около семейството и обхващаше всички, които работеха около него. Японците живееха в един сложен свят на задължения, удовлетвореност, дълг и усъвършенстване. Те приемаха единствено този колективен начин на живот, сякаш всички други бяха за окайване.
Разнородно общество като това на Съединените щати не можеше нито да се роди, нито да вирее в Япония, страната с най-строгите емиграционни закони в света.
Влакът спря на подземната спирка Тауарамачи. Той слезе и се стопи в тълпата, която се бе устремила нагоре към оживената улица „Капабаши“. Повика едно такси. Минаха покрай складове на едро, където продаваха пластмасови предмети, изобразяващи различни хранителни продукти, които можеха да се видят по витрините на всички хранителни магазини. Той упъти шофьора към един квартал, изпъстрен със занаятчийски работилници, древни храмове и старинни къщи.
Шоуолтър слезе на една пресечка и се разплати с шофьора. След това тръгна надолу по една тясна уличка с ред цветя по края й, докато стигна до един японски хан, известен като риокан.