Выбрать главу

Маргарет Вайс, Трейси Хикман

Дракони на зимната нощ

Драконите на зимната нощ

Зимните ветрове бушуваха, но жестоката буря не се усещаше в пещерите под планината Каролис, където живееха планинските джуджета. Танът призова присъстващите за тишина. Едно джудже-бард пристъпи напред, за да приветства гостите.

ПОЕМА ЗА ДЕВЕТИМАТА ГЕРОИ

От север надвисна опасност. На зимната нощ в дълбините на дракони танцът разтресе земята. От равната шир, от гъсти гори, от небето високо изригваха сякаш. На късната есен сред сивия здрач, на трите луни под сребристия плач притихна светът, потъмня светлината Героите бяха на брой деветима. За тяхната доблест легенди ще има. Единият тръгна от земите, където от време далечно стари, мъдри джуджета на древните пазят със ревност завета. Друг слезе от синьото вечно небе — по-лек от ефира, от вятър по-бърз, в земите кендерски, където проблесва под златното слънце зелената шир. А таз, за която сега ще разкажа, дойде отдалече, отвъд хоризонта, където безкрайни земи се простират. В ръцете си крехки тя стискаше жезъл, във който за болката лек се намира. А воин един по пътека планинска във устрем се спусна. Луната той следваше, с нейния ритъм сърцето му смело препускаше. В гърдите си воля на воин стаила, със слава окичи се и жена тъмнокоса. Тя своята нежност извечна бе скрила дълбоко в душата си, там да я носи. Сърцето си шестият на битки обрече, но не да руши, той вдигнал бе меча. Соламния, с него честита си ти! От мрак и лъчи бе душата на следния воин градена, на мисъл безбрежна и чиста десницата, грабнала меч — покорена. За подвиг посочен, за обич копнеещ, сърцето горещо разсякъл надве — той беше водачът, и елф, и човек. Девети поред сред тези герои е личност неземна, на мрака подвластна, принесла се в жертва на наука опасна. И други поеха след тез деветима — красива девойка към тях се числеше, принцеса на силата земна там имаше, тъкач на митарства, и още безчетни… Надвисна опасност от север. На зимната нощ сред тъмите крилото на дракона света заслони. Но смели герои поеха във битка. Ти тяхната доблест и дело помни!

Чукът

— Чукът на Карас!

В огромната Зала за Аудиенции на краля на планинските джуджета отекнаха тържествуващи възгласи. След това високите порти в задната част се отвориха и влезе Елистан, посветеният на Паладин, посрещнат от радостните възклицания на джуджетата и хората.

Овалната зала бе голяма, но въпреки това бе изпълнена до краен предел. Покрай стените стояха почти всички бежанци от Пакс Таркас, а джуджетата бяха насядали по каменните пейки.

Елистан застана в началото на дългия централен проход, понесъл в ръце огромния боен чук. При вида на облечения в бяла роба посветен шумът се усили, издигна се към тавана и отекна в стените.

Танис стоеше намръщен, притиснат от всички страни от тълпата. Не обичаше да слиза под земята и макар покривът на пещерата да бе толкова висок, че се губеше в сянката на факлите, се чувстваше като в капан.

— Дано да свърши по-скоро — обърна се той към застаналия до него Стърм, който изглеждаше още по-мрачен и замислен от обикновено.

— Това изобщо не ми харесва — измърмори рицарят и скръсти ръце върху бляскавия си нагръдник.

— Добре, де! — солна му се Танис. — Каза ми го поне сто пъти! Само че е твърде късно и не можем да направим нищо, освен да го изтърпим…

Краят на думите му се изгуби в поредния възглас на тълпата, защото Елистан вдигна чука над главата си, за да го видят всички. Танис разтърка челото си. От топлината, излъчвана от стотиците тела, му се зави свят.

Елистан пое по прохода. Хорнфел, танът на джуджетата в Хайлар, се надигна от центъра на залата да го посрещне. Зад него имаше седем празни каменни трона. Той стоеше пред най-великолепния — този на краля на Торбардин. Дълги години никой не беше сядал на него, но сега щеше да го заеме Хорнфел, след като приемеше Чука на Карас. Връщането на древната реликва бе негов личен триумф и благодарение на нея щеше да обедини под властта си разбунтувалите се танства.

— Ние бихме за този чук, използван за коване на драконови копия. А сега го даваме на джуджетата! — възнегодува Стърм.

— Той не попада за пръв път при тях — отвърна уморено Танис и усети, че по челото му се стича пот. — Ако си забравил, помоли Флинт да ти разкаже. Е сега ще е само техен.

Елистан беше стигнал до подножието на каменния пиедестал, където го очакваше танът, облечен в тежка роба и окичен с любимите на джуджетата масивни златни вериги. Мъжът коленичи пред пиедестала, защото в противен случай високият и мускулест посветен щеше да се окаже лице в лице с тана на джуджетата, независимо че пиедесталът бе висок поне един метър. Джуджетата бурно приветстваха постъпката му. Но Танис забеляза, че хората се възмутиха и започнаха да мърморят помежду си, разочаровани от водача си.