Драконите на сломеното слънце [bg]

Маргарет Вайс, Трейси Хикман Драконите на сломеното слънце (книга 1 от "Войната на душите")

С благодарност посвещаваме тази книга на Литър Адкисън, който позволи на магията Dragonlance да се случи отново.

Песента на Мина

Денят полека си отива. Цветя за сън се в листи скриват. И сетните лъчи погиват в болнав и блед просвет.

Нощта донася чернота, звезди повива в тъмнина и ето, потопен света е в мъка, страх и гнет.

Спи сън всевечен, спи. Нощта над тебе бди. В дълбоки мрачини спи сън всевечен, спи.

Души, сега сте покорени в чертози празни, вледенени — за Нея в дар определени — туй ваша е съдба.

Сънувайте от мрак небе и сладко изкупление след бран — от любещо сърце, от Нейната ръка.

Спи сън всевечен, спи. Нощта над тебе бди. В дълбоки мрачини спи сън всевечен, спи.

Очите морни си склопете, вси мисли в жертва принесете и свойте воли положете във Нейните нозе.

Покой изпълва небеса и потопени в тишина, душите ви летят сега към ласкави ръце.

Любими мой, завинаги заспи. Нощта над тебе бди. В дълбоки мрачини любими мой, заспи.

1 Песента на смъртта

Джуджетата наричаха долината Гамашиноч — „Песента на смъртта“. Никой от живите не пристъпяше тук по своя собствена воля. Онези, които все пак се осмеляваха да го сторят, идваха от чисто отчаяние, ужасяваща нужда или подчинявайки се на заповедите на своя командир.

Песента не им бе давала мира в продължение на няколко часа, докато все повече се приближаваха до опустошената долина. Беше зловеща, страховита песен. Думите й, макар в действителност да не се чуваха добре и никога да не бяха достатъчно ясно различими — поне не и в ушите им — разказваха за смърт и за съдба, в сравнение с която смъртта е сладка утеха. Разказваха за клопката на горчивото отчаяние и безкрайни изтезания. Песента беше вопъл и копнеж по място, където душата е намирала пристан и покой, горчив спомен за отдавна изгубеното, непостижимо минало.

Когато я чуха за пръв път, рицарите сепнато дръпнаха юздите на конете си с ръце на мечовете и се заоглеждаха разтревожено, викайки „какво е това?“ и „кой там?“.

Ала там нямаше никой. Никой жив. Очите на всички се обърнаха към командващия офицер, който се изправи на стремената и внимателно огледа канарите, извисяващи се вдясно и вляво от тях.

— Няма нищо — каза най-сетне. — Вятърът между скалите. Продължавайте.

Той отново подкара коня си по пътя, който се провираше с безкрайни извивки и завои през планините, известни с името Господарите на Смъртта. Мъжете под негово командване го последваха в колона по един. Твърде тесен бе проходът, за да могат да се движат редом.

— И преди съм чувал вятъра, милорд — рече дрезгаво един от рицарите, — но този има човешки глас. Предупреждава ни да се държим настрана. Ще сторим най-добре, ако го послушаме.

— Глупости! — Водачът на Нокътя Ернст Магит се извърна рязко в седлото и отправи гневен поглед към своя съгледвач и заместник-командир. — Суеверни дрънканици! Е, вие минотаврите сте известни с детинските си предразсъдъци. Време ти е да пристъпиш в новата епоха. Боговете си отидоха и ако питаш мен, прав им път. Сега ние, хората, владеем света.

В началото бе запял един глас, женски глас. Сега към него се присъедини страховит хор от гласовете на мъже, жени и деца. Заплашителният напев за безнадеждна загуба и нещастие отекваше между надвисналите възвишения.

Скръбният звук накара някои от конете да заиграят и да откажат да продължат напред, а и ездачите им не полагаха големи усилия да ги накарат.

Конят на Магит започна да се дърпа и също затъпка с копита на едно място. Рицарят го пришпори, оставяйки дълбоки кървави бразди в хълбоците му. Животното раздразнено се хвърли напред с приведена глава и потрепващи уши. Водачът на Нокътя язди половин миля, преди да си даде сметка, че вече не чува тропота на други копита след себе си. Той се озърна. Беше сам. Никой от хората му не го бе последвал.