Може би дебелият мъж ще хареса жената и момчето, ще приюти всички в своето място и могат да си играят заедно всички, да ядат, когато им се прииска, да се разхождат с коли и да показват главите си от прозореца, да се замайват от миризмите, които носи вятърът. Да, да, да, да, да, да. Защо не? В света на сънищата има семейство. Защо да няма и в този свят?
Развълнуван е. Това е хубаво. Наистина е хубаво. Усеща прекрасното нещо някъде съвсем наблизо, зад ъгъла. Винаги си е знаел, че ще дойде. Добре. Да. Добре. Да, да, да, да, да.
Мястото, където хората ядат с чакащия дебел човек не е далече от колата, затова може би трябва да залае, за да го видят жената и момчето и да ги заведе при дебелия.
Да, да, да, да, да, да.
Но чакай, чакай, може много да се забави, докато ги накара да го последват. Понякога хората много бавно разбират какво иска. Дебелият може да си отиде. А ако стигнат дотам и него го няма, ще застанат на алеята, без да знаят защо и ще помислят, че той е глупаво куче, много глупаво куче. Ще се чувства унизен както под дърво, на което се е покатерила котка.
Не, не, не, не, не. Дебелият не може да си е отишъл, не е възможно. Ако той си отиде, няма да бъдат заедно на някое приятно, топло място или на разходка с кола.
Какво да направи, какво да направи? Вълнува се. Да лае ли? Или пък да не лае? Стой, тръгни, да, не, почни да лаеш, недей?
Пишка му се. Трябва да се изпишка. Вдига крак. Ах. Да. Мирише силно. Полива тротоара, от него се вие пара. Интересно.
Дебелият мъж. Не го забравяй. Чака в алеята. Иди първо при дебелия, преди да е влязъл вътре и изчезнал завинаги и го доведи тук, да, да, да, да, защото жената и момчето няма да отидат никъде.
Добро куче. Умно куче.
Тръгва си от колата. Затичва се. Към ъгъла. Завива. Малко по-нататък. Още един ъгъл. Алеята зад мястото, където хората ядат.
Задъхан и развълнуван, изтичва до вратата, където дебелият му подаде остатъците. Затворена е. Човекът си е отишъл. Наоколо няма никаква храна.
Изненадан е. Беше толкова сигурен. Всички заедно в света на сънищата.
Почва да драска по вратата, драска, драска.
Дебелият не се появява. Вратата остава затворена.
Лае. Чака. Лае.
Нищо.
Добре. Ами сега?
Все още е развълнуван, но не колкото преди. Не чак толкова, че да му се допишка и все пак не го свърта. Разхожда се пред вратата по алеята, скимти от досада и объркване, малко се натъжава.
От далечния край на алеята долитат гласове. Той знае, че единият е на миризливия, който смърди на всичко лошо едновременно, включително на допира на нещото, което убива. Подушва миризливия дори от това голямо разстояние. Не знае чии са другите гласове и не може да подуши другите хора от вонята на миризливия.
Може би единият е дебелият човек, който търси приятелчето си.
Възможно е.
Той размахва опашка и хуква към края на алеята, но когато стига дотам, вижда, че дебелият не е там и спира да размахва опашката си. Само мъж и жена, които никога не е виждал. Застанали са до една кола пред мястото, където хората ядат заедно с миризливия. И тримата говорят.
— Наистина ли сте ченгета? — пита миризливият.
— Какво направи на колата? — тросва се жената.
— Нищо. Нищо не съм направил на колата.
— Само да намерим вътре някаква гадост, ще те убия.
— Не, изслушайте ме, за Бога.
— Принудително лечение за тебе, боклук такъв.
— Как ще вляза в колата, като е заключена?
— Значи си опитал, а?
— Само исках да разгледам, да се уверя, че наистина сте ченгета.
— Ще ти покажа аз на тебе дали сме ченгета, тъпако.
— Хей, пусни ме!
— Божичко, как вониш!
— Пусни ме, пусни ме!
— Хайде, пусни го. Добре, успокой се — казва мъжът, който не мирише чак толкова.
Души, души и усеща нещо по непознатия, което го има и по смрадливия. Изненадва се. Допирът на нещото, което убива. Съвсем скоро непознатият е бил близо до лошото нещо.
— Вониш на бунище — казва жената.
По нея също има от миризмата на това, което убива. И по тримата. Миризливия, другия мъж и жената. Интересно.
Приближава се, души.
— Изслушайте ме, моля ви, трябва да говоря с полицаи — казва миризливият.
— Хайде, говори — подканя го жената.
— Казвам се Сами Шамроу. Трябва да съобщя за едно престъпление.
— Може ли да предположа какво е? Сигурно някой е откраднал новия ти „Мерцедес“.
— Имам нужда от помощ!
— И ние, приятелче.
Тримата не само носят допира на лошото нещо, те също миришат на страх — същия страх като на жената и момчето, които го наричат Рошльо. Страхуват се от лошото нещо, всичките.