Хари също усети. Имаше промяна във въздуха. Особено налягане. Нещо. Полицейски инстинкт. Полицейски и кучешки инстинкт.
Кучето подуши нещо и зави от страх. Завъртя се на тротоара, щракна с челюсти във въздуха и после затича към Хари. За миг му се стори, че ще го блъсне да седне на земята, но кучето се стрелна към „Грийн Хаус“, мушна се в лехата пред входа и се скри сред азалиите. Виждаха се само очите и носа му.
Сами последва примера на кучето, обърна се и хукна към близката алея.
— Хей, накъде, чакай! — развика се Кони и се затича след него.
— Кони — обади се Хари с предупредителна нотка, макар и да не знаеше за какво точно я предупреждава, но усещаше, че никак не е хубаво да се разделят точно в този момент.
— Какво? — обърна се тя към него.
Зад нея Сами изчезна на завоя.
Точно тогава всичко спря.
Един камион на пътна помощ, който очевидно беше тръгнал да изтегли закъсал шофьор и тежко се изкачваше по южното платно на крайбрежната магистрала, изведнъж спря точно под върха, без да изскърцат спирачки. Ръмжащият мотор замлъкна тутакси, не се чу никакъв звук на двигател, който постепенно заглъхва. Фаровете обаче продължаваха да светят.
По същото време едно „Волво“ на трийсетина метра зад камиона спря и онемя.
В същия миг вятърът изчезна, не постепенно, а сякаш някакъв космически вентилатор бе спрял внезапно. Хиляди и хиляди листа престанаха да шумолят като по команда.
Замлъкна уличното движение, спряха да се полюляват дърветата. Музиката от бара секна в миг.
На Хари му се стори, че е оглушал напълно. С такава пълна тишина не се беше сблъсквал дори в затворени помещения, какво оставаше за обстановката на открито, където градският ритъм и безбройните природни шумове изпълняваха безконечната тонална симфония дори в сравнително тихите часове между полунощ и изгрева. Не чуваше дори дъха си, но после осъзна, че приносът му към извечната тишина е изцяло доброволен — промяната толкова го изуми, че той бе спрял да диша.
Изчезна не само звукът, замря също всякакво движение в нощта. Не само камионът и „Волвото“ бяха застинали. Дърветата по тротоара и храстите пред „Грийн хаус“ също сякаш бяха замръзнали. Листата не само не шумоляха, те изобщо не помръдваха. Да бяха изваяни от камък, пак биха изглеждали по-раздвижени. Преди малко над прозорците на „Грийн Хаус“ фестонираният платнен навес шумолеше на вятъра, а сега беше застинал в движение, сякаш направен от метал. Отсреща мигаща неонова реклама във формата на стрела стоеше неподвижно в едно положение.
— Хари? — извика Кони.
Той се сепна, както би сторил от всеки звук, с изключение на приглушеното биене на собственото му сърце.
Забеляза объркването и тревогата си, отразени в нейното лице.
Тя се приближи до него и попита:
— Какво става?
Освен че трепереше нехарактерно, гласът й беше смътно различен от преди — с равен тон и малко по-неизразителен.
— Да пукна, ако знам — отвърна той.
Гласът му звучеше също като нейния. Сякаш излизаше от някакво механично устройство за възпроизвеждане на човешката реч — изключително хитроумно, но не съвършено.
— Сигурно той го прави — каза Кони.
— Само не знам как — съгласи се Хари.
— Тик-так.
— Да.
— По дяволите, това е лудост.
— Не споря.
Кони посегна да издърпа револвера си, после пак го пусна в кобура. Сцената беше обгърната със зловеща атмосфера — очакване, изпълнено със страх. Но поне засега нямаше срещу какво да стреля.
— Къде е този тип? — зачуди се Кони.
— Имам предчувствие, че ще се появи.
— Няма спор — съгласи се тя и посочи към камиона на пътна помощ на шосето. — Божичко… погледни!
Отначало Хари помисли, че тя се изненадва от неподвижността на камиона, както на всичко останало, но после разбра какво е предизвикало още по-голямо учудване. Температурата на въздуха беше достатъчно ниска, за да се сгъстят изгорелите газове на колите (но не и дъха им), От ауспуха на камиона се извиваха димни струйки, но те нито се разпръскваха, нито се изпаряваха. Хари мярна още един едва забележим сиво-бял дух зад по-отдалеченото „Волво“.
След като вече разбра какво може да очаква, Хари се огледа за още чудеса и почна да й ги показва. Вятърът бе понесъл леки отпадъци — обвивки от дъвки и бонбони, пръчица от близалка, изсъхнали кафяви листа, заплетен червен конец — и макар вече да нямаше какво да ги поддържа във въздуха, те висяха над земята. Сякаш въздухът се бе превърнал изведнъж в прозрачен кристал и ги беше сковал завинаги. Само на една ръка разстояние над главата му висяха неподвижни две зимни пеперуди, бели като снежинки. Меките им перлени криле блестяха на светлината на уличната лампа.