Кони почука по часовника си и го показа на Хари. Беше марка „Таймекс“ с класическа форма — кръгъл и със стрелки. Имаше и допълнителна червена секундна стрелка. Бе спрял на един часа двайсет и девет минути и шестнайсет секунди.
Хари провери своя цифров часовник. Той също показваше един и двайсет и девет. Мигащата светлинка, която отброяваше секундите, сега светеше непрекъснато.
— Времето… — Кони не успя да довърши изречението, огледа смаяно притихналата улица, преглътна мъчително и накрая намери сили да продължи. — Времето е спряло… просто е спряло. Така ли?
— Я повтори?
— Май е спряло за останалия свят, но не и за нас.
— Времето не… не може… да спре ей така.
— Тогава какво е това?
Никога не беше обичал особено физиката. Макар и да изпитваше известна слабост към природните науки поради непрестанния им стремеж към ред във вселената, Хари не беше достатъчно осведомен за тях във времето, когато науката беше всепризнат повелител. Все пак помнеше достатъчно от уроците в училище, беше гледал немалко образователни програми и чел доста научнопопулярни бестселъри, за да съобрази, че изводът на Кони не обяснява редица неща, които им се случваха.
Така например, ако времето беше спряло, защо двамата още бяха в съзнание? Как можеха да възприемат явлението? Защо не бяха замръзнали в движение като увисналите във въздуха боклуци или пеперуди?
— Не — възрази Хари с несигурен глас, — не е така просто. Ако времето е спряло, нищо не би се движило, нали така? Дори елементарните частици. А без движение на елементарните частици… на молекулите на въздуха… искам да кажа, няма ли молекулите на въздуха да станат като от желязо? Как тогава дишаме?
Като реакция и двамата дълбоко и с радост поеха дъх. Въздухът имаше лек химически привкус, малко особен като тембъра на гласовете им, но все пак явно можеше да поддържа живота.
— Също и светлината — продължи Хари. — Светлинните вълни биха спрели да се движат. И тогава не бихме виждали нищо в мрака.
Всъщност последиците от спирането на времето сигурно щяха да са неизмеримо по-катастрофални от тишината и неподвижността, обхванали света през онази мартенска нощ. Според Хари времето и материята бяха неотменна част от мирозданието и ако по някакъв начин се прекъснеше потокът на времето, материята веднага щеше да спре да съществува. Вселената щеше да се свие — нали? — щеше с трясък да се прибере навътре, да се превърне в топчица от извънредно плътно… по дяволите, каквото и да беше плътното нещо отпреди големия взрив, създал вселената.
Кони се повдигна на пръсти, протегна ръка и лекичко хвана с палец и показалец крилото на една от пеперудите. Пак стъпи на цяло стъпало и доближи насекомото до лицето си, за да го разгледа по-отблизо.
Хари не беше сигурен дали тя ще успее да промени местоположението на пеперудата. Нямаше да се учуди, ако насекомото остане съвършено неподвижно в застиналия въздух, сякаш приковано като метален предмет, който е запоен към стоманена стена.
— Не е меко като пеперуда — забеляза Кони, — като че е направено от тафта… или е колосано.
Тя разтвори пръсти и пусна насекомото. То не отлетя, а увисна там, където го беше оставила.
Хари леко побутна пеперудата с опакото на ръката и очаровано загледа как се отмества на няколко пръста и пак застива във въздуха. Остана пак съвършено неподвижно, само че на ново място.
Начинът, по който въздействаха върху нещата, изглеждаше доста нормален. Сенките им се движеха, въпреки че сенките на останалите неща оставаха неподвижни. Можеха да влияят върху света и да преминават през него, както обикновено, но не можеха да взаимодействат с него. Кони успя да премести пеперудата, но с докосването не я привлече в тяхната действителност, не я съживи.
— Може би времето не е спряло — каза тя. — Може би просто е забавило хода си за всички и всичко освен нас.
— И така не е.
— Откъде знаеш?
— Е, не съм сигурен. Мисля обаче… ако възприемаме времето с много по-висока скорост, заради която ни се струва, че светът около нас е неподвижен, тогава всяко наше движение има невероятна относителна скорост. Нали съм прав?
— Е и какво от това?
— Искам да кажа, че тази скорост е много по-висока, отколкото на изстрелян куршум. Скоростта е разрушителна. Ако взема в ръка куршум и ти го подхвърля, няма да те нараня изобщо. Но с над хиляда метра в секунда куршумът ще пробие доста голяма дупка в тялото ти.
Кони кимна, загледана замислено в увисналата пеперуда.
— Значи ако ставаше въпрос за възприемане на времето с различна скорост, докосването ми щеше да унищожи пеперудата.