— Да. Май е така. Пък и би наранила ръката си.
Тя погледна ръката си — нямаше и следа.
— … освен това ако светлинните вълни се разпространяват по-бавно от обикновено… лампите нямаше да светят така ярко. Щяха да са по-мътни и… червеникави, според мене, почти като инфрачервени. Може би. Молекулите на въздуха щяха да се движат лениво…
— Все едно да дишаме вода или сироп ли?
Хари кимна:
— Да, струва ми се. Не съм съвсем сигурен. Дяволите да го вземат, не зная дали дори Алберт Айнщайн би успял да си обясни положението, ако беше сега при нас.
— Както вървят нещата, може да цъфне всеки момент.
Никой не бе излязъл от камиона и от „Волвото“, което според Хари означаваше, че хората вътре са заклещени в променения свят също като пеперудите. В по-далечното „Волво“ виждаше само сенчестите силуети на двама души на предните седалки, но мъжът зад волана на камиона се виждаше по-добре, защото беше спрял на улицата почти право срещу тях. Нито сенките в колата, нито шофьорът бяха помръднали и милиметър, откакто се възцари неподвижността. Хари предполагаше, че ако не бяха в една скоростна лента с колите си, хората щяха да изхвърчат през предните стъкла и да се пльоснат върху шосето в мига, когато гумите рязко спряха да се въртят.
На прозорците на „Грийн Хаус“ шестимата продължаваха да надничат в същите пози, в които ги завари Паузата. (Хари предпочиташе да нарича явлението Пауза, а не Спиране, защото предполагаше, че рано или късно Тик-так пак ще задвижи всичко. Ако причината беше Тик-так. Но пък ако не беше той, кой тогава? Господ?) Двама седяха на маса, останалите четирима стояха по двойки от двете страни на масата.
Хари прекоси тротоара и влезе между храстите, за да ги разгледа по-отблизо. Кони го придружи. Застанаха право срещу стъклото, може би на една стъпка под хората вътре в бара.
Освен сивокосата двойка на масата, там стояха една блондинка и застаряващият й кавалер — една от шумните и весели двойки, седнали преди до оркестъра. Сега мълчаха като мъртъвци. От другата страна на масата бяха изправени управителят и един сервитьор. Шестимата с присвити очи се бяха наклонили леко към прозореца.
Никой не примигна, докато Хари ги разглеждаше. Не помръдна нито едно мускулче. Не трепваше дори и косъм. Дрехите им бяха като изваяни от мрамор.
Застиналите им изражения преминаваха от развеселеност през изумление и любопитство и обърканост върху лицето на управителя. Те обаче не реагираха на невероятния покой в нощта. Не го усещаха, защото бяха част от него. По-скоро гледаха над главите на Хари и Кони — там, където двамата стояха, след като Сами и кучето избягаха. Лицата им изразяваха реакциите им на прекъснатата улична сцена.
Кони вдигна ръка и помаха пред стъклото, право пред очите на зяпачите. Шестимата изобщо не реагираха.
— Не ни виждат — заключи Кони смаяно.
— Може би ни виждат изправени на тротоара в мига, когато всичко спря. Сигурно са замръзнали точно в този момент на възприятията и не са видели нищо оттогава.
Двамата едновременно погледнаха през рамо към потъналата в мъртвешки покой улица зад тях. Еднакво се страхуваха от неестествената тишина. Тик-так се бе появил отзад с изумителна ловкост в спалнята на Джеймс Ордегард и тогава платиха изненадата си с много болка. Сега още не се виждаше, макар и Хари да беше сигурен, че ще се появи.
Кони пак погледна вътре в бара и почука по стъклото. Звукът й се стори метален, не точно като почукване с кокалчетата на ръката по стъкло. Същата разлика както при разликата в гласовете.
Хората отвътре не трепнаха.
Според Хари те бяха попаднали в по-сигурен затвор, отколкото най-изолирания човек в най-дълбоката килия в най-полицейската държава в света. Като мухи в кехлибар, хванати в капан в безсмислен миг от живота им. Безпомощно увисналите им тела и блаженото състояние на съвършено неразбиране положението изглеждаха ужасно уязвими.
Хари го побиха студени тръпки от жалкото им положение, макар и те очевидно да не го съзнаваха. Разтри врата си, за да ги прогони.
— Ако все още ни виждат там, на тротоара — попита Кони, — какво ще се случи, когато всичко се раздвижи отново, а ние не сме на същото място?
— Сигурно според тях ще сме се изпарили пред очите им.
— Господи!
— Доста ще се стреснат, естествено.
Кони извърна поглед от прозореца и застана с лице срещу Хари. Челото й беше набръчкано от тревога. В тъмните й очи се четеше призрачност, а мрачният й глас не съответстваше на тембъра и тона.
— Хари, това копеле не е от категорията на ловките мошеници, които избиват лъжици с поглед и гадаят бъдещето по заведенията в Лас Вегас.