Пак по навик посегнаха към револверите си. Сетне и двамата се сетиха колко безполезно е оръжието срещу такъв противник и отпуснаха ръце.
На юг от тях, на ъгъла на пресечката нагоре по хълма, от другата страна на улицата Тик-так се появи в познатата до болка външност на скитник. Разликата само беше в по-големите размери — над седем фута вместо шест и половина — и сплъстената коса и брада бяха по-дълги от последната им среща. Лъвска глава. Бичи врат. Масивни рамене. Невероятно широк гръден кош. Ръце като тенис ракети. Черният шлифер напомняше палатка.
— Защо ли толкова исках да го видя? — промърмори Кони.
Хари си бе задал същия въпрос наум.
Призрачно зловещият смях заглъхна. Тик-так слезе от отсрещния тротоар и се запъти по диагонал право към тях.
— Какъв е планът? — попита Кони.
— Какъв план?
— Винаги трябва да има план, по дяволите.
Наистина, Хари с изненада установи, че само са чакали „голема“, без да помислят как ще действат. От толкова години двамата работеха като полицаи, бяха добър екип и знаеха как да реагират на всякаква ситуация, практически на всяка заплаха. Обикновено не обсъждаха стратегията си — просто действаха инстинктивно, всеки беше убеден, че другият също ще предприеме правилен ход. В редките случаи, когато се налагаше да обсъдят план за действие, бяха достатъчни няколко кратки изречения, разговор между партньори, които се разбират от половин дума. Но изправени пред почти неуязвимия противник от безкръвна пръст, камъчета, червеи и бог знае още какво, пред жестокия и безмилостен побойник, само един от безкрайната армия, която истинският им враг можеше да създаде, инстинктът и мислите им се объркаха, можеха да стоят парализирани и да чакат идването му.
„Да бягаме!“ — помисли Хари и почти хукна, когато грамадният „голем“ спря по средата на улицата, на около петдесет крачки от тях.
Очите му сега бяха съвсем различни. Не просто блестящи, а изгарящи. Сини. Като нажежени газове. Подскачаха в очните кухини, хвърляха синкави отблясъци по скулите, от които брадата му приличаше на нишки син неон.
Тик-так разпери огромните си ръце и ги вдигна над главата като пророк от Стария завет, застанал на върха на планината пред последователите си отдолу, за да им предаде послания, дошли свише. Като че в огромния му шлифер се криеха каменни плочи със сто божи заповеди.
— След като светът се раздвижи отново, ще ви дам един час — заяви Тик-так. — Ще броя до петдесет, за да ви дам преднина. Ако оцелеете през този час, ще ви подаря живота и повече няма да ви измъчвам.
— Божичко! — прошепна Кони. — Той наистина е дете, измисля ужасни игри.
Това го правеше толкова опасен, колкото всеки друг социопат. Дори повече. Някои малки деца, които още не познават чувството на състрадание, могат да проявяват извънредно голяма жестокост.
Тик-так продължи:
— Ще ви търся навсякъде, но няма да използвам триковете си, ще търся само с очи — и той посочи горящите сини орбити — с уши — посочи и тях — и с разума си — почука главата си с показалец. — Без трикове. Без специални сили. Така е по-забавно. Едно… две… най-добре е да се затичате, не мислите ли така? Три… четири… пет…
— Не е възможно — изуми се Кони, но все пак се обърна и хукна.
Хари я последва. Затичаха по алеята, завиха покрай „Грийн Хаус“, почти се сблъскаха с мършавия скитник, който нарече себе си Сами, замръзнал в опасно нестабилна поза с вдигнат крак. Стъпалата им глухо отекваха по настилката. Минаха покрай Сами и се втурнаха по тъмната алея. Звукът наподобяваше тичане, но беше особен. Ехото също не приличаше на истинското — не беше толкова звънко и по-бързо заглъхваше.
Докато тичаше, измъчван от най-различни болки при всяка стъпка, Хари се мъчеше да измисли начин да оцелеят през този час. Но както Алиса, двамата бяха прекрачили през огледалото в царството на Червената Кралица. Плановете и логиката не помагаха в света на Лудия шапкар и Мартенския котарак, където владееше хаос и презрение към разума.
Пета част
1
— Единайсет… дванайсет… ще ви убия, ако ви намеря… тринайсет…
Брайън много се забавляваше.
Беше се проснал гол върху черните копринени чаршафи, зает със създаване и великолепно Ставане. Оброчните очи го гледаха с обожание от стъклените реликварии.
Все пак част от него беше в „голема“ и това също беше вълнуващо. Този път направи съществото по-голямо — яростна и неудържима машина за убиване, за да измъчва по-добре оня фукльо и неговата кучка. Огромните рамене бяха негови, могъщите ръце също можеше да използва както поиска. Да сгъва ръцете, да усеща как нечовешките мускули се свиват и разпускат и пак се свиват беше толкова възбуждащо, че нямаше търпение да почне гоненицата.