— Шестнайсет… седемнайсет… осемнайсет…
Беше създал гиганта от пръст, глина и пясък, беше придал на тялото му вид на плът и му бе вдъхнал душа — също както първия бог бе сътворил Адам от безжизнена пръст. Въпреки че съдбата му бе отредила да е много по-безмилостно божество от всички досегашни, той можеше и да създава, и да руши. Никой не можеше да възрази, че е по-малко божествен от предишните богове, никой. Никой.
Застанал в средата на Тихоокеанската магистрала, извисил се там, той оглеждаше застиналия притихнал свят и се радваше на стореното от него. Това беше неговата Най-Велика и Най-Тайна Сила — да спира всичко като часовникар, който спира часовника, само като отвори капака и пипне където трябва в механизма.
— Двайсет и четири… двайсет и пет…
Придоби тази сила по време на един от приливите на психичен растеж, когато беше още на шестнайсет години, въпреки че се научи да я използва добре чак на осемнайсет. Това беше естествено. И Христос е трябвало да се учи как да превръща водата във вино и как да умножава няколко хляба и риби, за да нахрани тълпите.
Волята. Силата, на волята. С нея може да се промени действителността. Преди да започне да тече времето и да се роди вселената е имало воля, което е създала всичко — съзнание, наречено от хората Бог, макар и Богът несъмнено да е бил съвършено различен от представите на хората за Него. Може би е бил само едно играещо дете, сътворило галактиките като пясъчни дворци. Ако вселената беше създадена със силата на волята машина във вечно движение, тя можеше да бъде преустроена или унищожена също със сила на волята. За обработката и подобряването на творението на първия бог трябваше само могъщество и знание. Брайън бе надарен и с двете. Силата на атома бледнее пред ослепителното могъщество на разума. Той можеше да използва волята си, да напрегне мисълта и желанието си, за да извършва коренни промени в самата основа на битието.
— Трийсет и едно… трийсет и две… трийсет и три…
Брайън все още беше в процес на Ставане, не се беше превърнал в истински бог и затова можеше да задържи промените само за кратко, обикновено не повече от един час реално време. От време на време се ядосваше на ограничените си способности, но беше убеден, че някой ден идеше да може да задържа промените докогато пожелае. Междувременно продължаваше да Става и се задоволяваше със забавни изменения, които временно отричаха всички закони на физиката и поне за кратко нагласяха действителността по негов вкус.
На Лайън и Гъливър можеше да им се струва, че времето е спряло, но нещата бяха по-сложни. Чрез необикновената си воля, почти като намисляне на пожелание преди да духне свещичките в тортата за рождения ден, Брайън бе променил самата природа на времето. Ако то можеше да се оприличи на непресъхваща река с предсказуемо течение, Брайън тогава го превръщаше в многобройни поточета, големи застинали езера и гейзери с разнообразно течение. Сега околният свят бе потопен в едно от езерата, където времето напредваше толкова бавно, че сякаш бе спряло. Двете ченгета обаче по негова воля взаимодействаха с новата действителност почти като със старата, само с някои незначителни промени в повечето закони на материята, енергията, движението и силата.
— Четирийсет… четирийсет и едно…
Като пожелание на рожден ден или при падаща звезда, като молба към кръстница вълшебница, като пожелание, направено с всички сили Брайън бе създал съвършена площадка за вълнуваща игра на криеница. Ами ако поискаше да изкриви цялата вселена, за да си направи играчка?
Разбираше се, че в него живеят двама души, съвсем различни по характер. От една страна, беше Ставащ бог, екзалтиран, с безкрайно могъщество и отговорности. От друга страна, беше безразсъдно и егоистично дете — жестоко и горделиво.
Смяташе, че в това отношение си прилича с целия човешки род, само дето при него тази черта беше още по-ярко изявена.
— Четирийсет и пет…
Всъщност вярваше, че е бил избран тъкмо поради характера си като дете. Егоизмът и гордостта бяха само отражения на „аз“-а, а никой не може да се превърне в могъщ творец без силен „аз“. Изискваше се известно безразсъдство при изследването на границите на собствените творчески възможности. Способността да поемаш риска, без да те е грижа за последиците, можеше да освободи духа и да се превърне в добродетел. И тъй като трябваше да се превърне в бог, който да накаже човечеството, защото то омърсява земята, жестокостта бе неотменна част от Ставането. Способността му да си остане дете, да не изразходва творческата си енергия в безсмислено умножаване на стадото, го правеше съвършения кандидат за божественост.