— Сега разбирам как десетачката се озова необяснимо в ръката ми, след като я бях дала на скитника — каза Кони.
Хари тревожно се огледа в мрака.
— И как намерих четирите куршума, които бях изстрелял в него, в джоба на ризата ми.
— Главата на религиозната статуетка от иконостаса на Рики Естефан — намръщи се Кони. — Става ти страшно, като си помислиш, че сме били като тези хора, замръзнали във времето, а онова копеле си е играло с нас.
— Свърши ли?
— Още не. Хайде, помогни ми да го обърнем с гръб към автомата.
Двамата го завъртяха на сто и осемдесет градуса като градинска мраморна статуя. Когато свършиха, човекът не само държеше пистолета, но и го беше насочил срещу престъпника.
Пренаредиха случката като сценографи в музеи с изключително реалистични восъчни фигури и й придадоха нов драматизъм.
— Добре, сега да се махаме оттук — подкани я Хари и се запъти към паркинга на банката.
Кони се поколеба, загледана във фигурите, които наредиха.
Хари се обърна, видя, че тя не помръдва и се върна при нея.
— Сега пък какво има?
Тя тръсна глава и отсече:
— Така е прекалено опасно.
— Нали пистолетът е в ръцете на добрия?
— Да, но той страшно ще се изненада. Може да го изпусне, престъпникът най-вероятно ще го грабне и пак стигаме до изходната позиция.
Хари изглеждаше отчаян.
— Забрави ли онзи мръсен, откачен, обезобразен господин с черния шлифер?
— Не го чувам наоколо.
— Кони, за Бога, той може да спре времето и за нас, после най-спокойно да ни намери и чак тогава пак да ни включи в играта. Затова няма да го чуеш, докато не ти откъсне носа и те попита нямаш ли нужда от кърпичка.
— Ако ще играе нечестно…
— Нечестно ли? А защо не? — настоя Хари мрачно, макар и само преди две минути самият той твърдеше, че има шанс Тик-так да удържи на обещанието си и да играе честно. — Той да не е майка Тереза!
— … тогава няма значение дали ще си свършим работата докрай или ще бягаме. И в двата случая ще ни хване.
Ключовете от колата на побелелия мъж бяха на таблото. Кони ги извади и отвори багажника. Капакът не отскочи както обикновено. Трябваше да го повдигне като капак на ковчег.
— Това трябва да се опише в рапорт — напомни й Хари.
— Така ли? Значи ти ще свършиш тая работа.
Той примигна.
Хари грабна нападателя под мишниците, а Кони го хвана за краката. Отнесоха го до колата и внимателно го пуснаха в багажника. Тялото им се стори малко по-тежко, отколкото би било в реалното време. Кони се помъчи да тръшне капака, но в променената действителност не й достигна сила и се наложи да увисне върху капака, за да щракне ключалката.
След края на Паузата, когато времето почнеше да тече отново, нападателят щеше да се озове в багажник без никакъв спомен как е стигнал дотам. Само за миг щеше да се е превърнал от престъпник в затворник.
— Май сега разбирам как три пъти се озовах на един и същи стол в градината на Ордегард с дулото на револвера в устата — каза Хари.
— Изваждал те е от реалното време и те е връщал на стола.
— Да. Детски шегички.
Кони се замисли дали по същия начин са се озовали змиите и паяците в кухнята на Рики Естефан. Дали по време на предишна Пауза Тик-так ги бе събрал от магазини за животни, лаборатории или дори от гнездата им и после ги бе занесъл в къщата му? И дали е пуснал пак времето — поне за Рики — за да го изненада с внезапното нашествие?
Кони се отдалечи от колата, тръгна през паркинга, спря и се ослуша в неестествената нощ.
Сякаш изведнъж бе умряло всичко — от вятъра до хората. Планетата се беше превърнала в гробище, където тревата, цветята, дърветата и оплаквачите бяха направени от същия гранит като надгробните плочи.
През последните години от време на време мислеше да зареже полицейската работа и да се премести в евтина къщурка на най-затънтеното място. Водеше спартански живот и затова бе натрупала значителни спестявания. Можеше да живее като пустинен плъх и парите щяха да й стигнат задълго. Голите, безлюдни пространства с пясък, храсталаци и скали й се струваха много по-привлекателни от съвременната цивилизация.
Но Паузата беше съвсем различна от спокойствието на обления със слънце пустинен пейзаж, където животът все пак е част от реда в природата и цивилизацията, колкото и да беше нездрава, съществуваше някъде зад хоризонта. Само след около десет неминути тишина и неподвижност като в смъртта, Кони закопня за лекомислената глупост на човешкия цирк. Човешкият род имаше склонност към лъжата, измамата, завистта, невежеството, самосъжалението, самочувствието и утопичните представи, които винаги водеха до масови убийства, но докато не се унищожеше само, ако изобщо се стигнеше дотам, той имаше потенциални възможности да се облагороди, да поеме отговорност за своите действия и да се превърне в добър стопанин на земята.