Надеждата. За пръв път през живота си Кони Гъливър повярва, че надеждата сама по себе си е причина да живееш и да търпиш цивилизацията такава, каквато е.
Но докато съществуваше, Тик-так слагаше край на надеждата.
— Мразя този мръсник както никого досега не съм мразила — възкликна тя. — Искам да го пипнем. Толкова ми се иска да го довършим, че едва се сдържам.
— За да го пипнем, първо трябва да оцелеем — напомни й Хари.
— Да вървим тогава.
3
Отначало им се струваше, че е най-разумно да се движат в застиналия свят. Спазеше ли Тик-так обещанието си да използва само очите, ушите и ума си, за да ги проследи, безопасността им се увеличаваше право пропорционално на разстоянието между него и тях.
Докато тичаха из самотните улици, Хари подозираше, че никак не са малки шансовете онзи психопат да удържи на обещанието си да ги търси само с обикновените си сетива и да ги пусне на свобода, ако не успее да ги хване за един час реално време. В края на краищата копелето явно беше незряло, въпреки невероятните си способности, беше дете, което си играе, а понякога децата възприемат игрите си по-сериозно от истинския живот.
Разбира се, след като ги освободеше и часовниците почнеха да тиктакат отново, часът пак щеше да е един и двайсет и девет сутринта. До изгрева щяха да остават пет часа. Дори и да играеше криеницата строго според правилата, Тик-так нямаше да се откаже от намерението си да ги убие на зазоряване. Оцеляването по време на Паузата само щеше да им даде минимална възможност да го открият и унищожат, след като времето възобнови своя ход.
Ако пък Тик-так нарушеше обещанието си и ги проследеше с някакво шесто чувство, пак най-разумно беше да се движат. Може би им бе лепнал психически етикети, както Хари предположи преди. Тогава с измамата щеше да ги намери навсякъде. Като се движеха, поне бяха в безопасност, докато не ги залови или не предугади следващия им ход и ги причака.
Тичаха от една улица в алея и после на друга улица, през дворове, между притихнали къщи, прескачаха огради, прекосиха училищна площадка за игра. Стъпките им отекваха с металически звук. Сенките стояха неподвижно като че бяха от желязо. Неоновите светлини излъчваха равномерно както никога преди и очертаваха неподвижни дъги по тротоара. Минаха покрай мъж в палто от туид с кучето си — сковани като бронзови статуи.
Хукнаха по тесен поток от извилата се по-рано буря. Водата бе замръзнала от спирането на времето, но не беше като лед — беше по-прозрачна от лед, по тъмната й повърхност се отразяваха нощните светлини, хвърляше сребристи отблясъци и нямаше следа от ледени кристалчета. Повърхността също не беше гладка като на замръзнал поток, а набраздена от вълнички. Там, където водата бе текла върху камъни, във въздуха висяха неподвижни блестящи капки като изящни стъклени висулки и украшения.
Наистина беше за предпочитане да се движат, но скоро бягството щеше да им създаде немалко неприятности. Бяха уморени и изтръпнали от болка още преди да хукнат. Всяка стъпка засилваше мъките им в геометрична прогресия.
Струваше им се, че тичането във вкаменения свят не е по-трудно, отколкото в обикновения, но Хари забеляза, че около тях не се създава въздушно течение. Въздухът се отдръпваше като разрязан с нож, но не се завихряше. Това означаваше, че обективно той беше по-гъст, отколкото изглеждаше. Сигурно реалната им скорост беше много по-малка и движението им струваше значително повече усилия.
Освен това кафето, конякът и сандвичът се бунтуваха в стомаха на Хари. Мъчеха го киселини от несмляната храна.
И нещо още по-важно — след всяка измината пресечка в превърнатия в мавзолей град се проявяваше все по-силно необясним обрат в биологичната реакция, който само още повече засилваше страданията им. Физическото усилие би трябвало да ги разгорещи, но вместо това двамата неудържимо изстиваха. Хари не усещаше и капчица пот по тялото си, макар и студена. Пръстите на ръцете и краката му премръзнаха, сякаш бе тичал по ледник в Аляска, а не из южнокалифорнийски курорт.
Нощта като че не беше по-хладна, отколкото преди Паузата. Дори не чак толкова, защото свежият океански бриз бе замрял както всичко останало. Странният вътрешен студ очевидно не се дължеше на температурата на въздуха. Причината бе по-дълбока, загадъчна и го плашеше.