— Божичко, дано да не е така.
— Струва ми се, че е точно така.
Кони се усмихна:
— Сигурно се е случило още преди седмици или месеци, но чак сега си го признаваме.
Помълчаха известно време.
Хари се чудеше колко ли време е изминало, откакто побягнаха от броящия „голем“ на Тихоокеанската магистрала. Струваше му се, че не може да не е изминал цял час, но беше трудно да се каже колко реално време е изминало, когато не живееш в него.
Колкото повече престояваха в Паузата, толкова по-склонен беше Хари да повярва, че врагът им ще спази обещанието си, за единия час. Имаше усещането, което отчасти беше полицейски инстинкт, не само празно пожелание, че Тик-так в края на краищата не е чак толкова всемогъщ, че има ограничения дори за неговите феноменални способности и че поддържането на Паузата е прекалено изтощително, за да се задържи дълго.
Нарастващият вътрешен студ му подсказваше, че Тик-так все по-трудно се справяше с отделянето им от магията, която сковаваше останалия свят. Въпреки опитите на мъчителя им да контролира създадената от него действителност, може би Хари и Кони постепенно се превръщаха от подвижни играчки в застинали фигури по игралното поле.
Хари си спомни ужаса, който изпита от гласа по радиото в колата на път от горящия си апартамент в Ървин до жилището на Кони в Коста Меза. Досега обаче не бе проумял значението на думите, произнесени от „голема“-скитник: „Сега трябва почивка, герой такъв… трябва почивка… много съм уморен… малко ще подремна.“ Каза още нещо, повечето заплахи, и стържещият глас постепенно заглъхна в статична тишина. Ала Хари внезапно осъзна, че най-важното в случката беше не способността на Тик-так по някакъв начин да контролира ефира и да му говори от радиото, а откритието, че дори божествените му сили не са неограничени и той се нуждае от периодична почивка както простосмъртните.
Като се замисли, Хари се даде сметка, че след всяка по-необуздана проява на Тик-так настъпва поне час или повече, през който не се появяваше да продължи с мъченията.
„Сега трябва почивка, герой такъв… много съм уморен… малко ще подремна…“
Припомни си как обясняваше на Кони в нейния апартамент, че дори социопат с огромни паранормални възможности непременно има слабости, уязвими места. През последните няколко часа Хари бе свидетел на все по-смайващи номера от страна на Тик-так и песимизмът му нарасна. Сега оптимизмът пак разцъфна.
„Сега трябва почивка, герой такъв… много съм уморен… малко ще подремна…“
Хари се накани да сподели надеждите си с Кони, но тя внезапно се вкамени. Ръката му продължаваше да я прегръща през кръста и той усети, че треперенето й секна. За миг Хари се уплаши, че е изстинала толкова много, че се е поддала на ентропията и е станала част от Паузата.
После забеляза, че Кони е обърнала глава към някакъв лек звук, който Хари, потънал в мислите си, не бе дочул.
Още веднъж. Изщракване.
После тихо драскане.
По-силно изтракване.
Звуците бяха глухи, непълноценни, също както техните стъпки в дългото бягство от крайбрежната магистрала.
Разтревожена, Кони отпусна ръка. Хари направи същото.
Долу в помещението „големът“-скитник се движеше между непрогледните сенки и сноповете замръзнала светлина, между наблюдаващите зомбита и вкаменените танцуващи. Тик-так бе влязъл през същата врата, която бяха използвали и те. Беше ги проследил.
4
Инстинктът подсказваше на Кони да се отдръпне от парапета на тавана, за да не я забележи „големът“, ако вдигне очи нагоре, но тя преодоля порива и остана неподвижна. В мъртвешката тишина на Паузата и най-малкият звук, дори прошумоляването на подметка по пода или изскърцването на дъска, можеше да привлече вниманието на съществото.
Хари също бързо потисна инстинктивната си реакция и остана почти толкова неподвижен, колкото замрелите купонджии. Слава Богу.
Ако нещото погледнеше нагоре, вероятно нямаше да ги забележи. Светлините бяха долу, таванът тънеше в сянка.
Кони осъзна, че се е вкопчила в глупавата надежда Тик-так да ги преследва само с обикновените си сетива и да удържи обещанието си. Като че можеше да се вярва на масов убиец-социопат, все едно дали бе надарен с паранормални способности. Беше глупаво от нейна страна, под достойнството й, но се беше вкопчила в тази възможност. Ако светът можеше да бъде омагьосан като в приказка, защо и собствените й надежди и желания да нямат поне мъничко сила?
Не беше ли странно точно тя да се надява отчаяно, след като още в детството се беше отказала от всякаква надежда и никога дори наум не бе пожелавала някаква особена дарба, необикновена способност или лелеян край?