— Защото трябва от време на време да почива? Както ти е казал по радиото.
— Да. Особено след нещо като това. Дотук имаше поне един час между неговите… представления.
— Появявания.
— Няма значение.
След няколко завоя навлязоха в жилищните квартали и тръгнаха през града към Тихоокеанската магистрала.
От една пресечка изскочиха полицейска кола и линейка с мигащи буркани — почти сигурно отиваха към склада.
— Бързо реагират — отбеляза Кони.
— Може би някой с радиотелефон в колата е набрал номер 911.
Дано помощта пристигнеше навреме, за да спасят момичето с откъснатата ръка. А защо не дори ръката й да спасят, да я зашият. Да, не беше изключено мама Гъска от приказките да е истинска.
Хари беше в приповдигнато настроение, защото се бяха измъкнали от Паузата и от купона. Приливът на адреналин обаче секна при яркия спомен за жестокото откъсване на крехката ръка на момичето.
В мислите му пак пропълзя отчаяние.
— Ако имаме малка възможност, докато той си почива или дори спи — поде Кони, — как можем да го намерим?
— Със сигурност не с портретите на Нанси Кан. Няма време да ходим при нея.
— Според мене, като се покаже следващия път, направо ще ни убие, няма повече да си играе.
— И аз така мисля.
— Или ще убие само мене, а тебе ще те остави за следващия път.
— На зазоряване. Това момченце ще удържи обещанието си.
Двамата мрачно замълчаха.
— И така, докъде стигнахме? — наруши тишината Кони.
— Може би до скитника пред „Грийн Хаус“…
— Сами.
— … вероятно той знае нещо, което ще ни помогне. Или ако не… тогава… по дяволите, не знам. Изглежда безнадеждно, нали?
— Не — остро възрази тя, — нищо не е безнадеждно. Докато сме живи, се надяваме. А докато има надежда, винаги си струва да се опитваме, да вървим напред.
Хари зави зад още един ъгъл покрай поредица тъмни къщи, изправи волана, леко отпусна съединителя и я изгледа смаяно:
— Нищо не е безнадеждно? Какво ти е станало?
Кони тръсна глава:
— Не зная. То все още става.
6
Бяха прекарали поне половин час по време на Паузата в бягство, преди да стигнат до склада при каньона, но успяха да се върнат в изходната позиция доста по-бързо. Според часовника на Кони бяха дошли до магистралата за по-малко от пет минути, след като се качиха в колата на търговците, отчасти защото избраха по-пряк маршрут и отчасти защото Хари караше така лудешки, че уплаши дори Кони.
Всъщност спряха пред входа на „Грийн Хаус“ с няколко оцелели лампички, които дрънкаха отстрани, точно в един часа трийсет и седем минути и трийсет и пет секунди сутринта. Малко повече от осем минути, откакто Паузата почна и завърши в един часа и двайсет и девет минути. Това означаваше, че само за три минути са си пробили път в претъпкания склад и са овладели колата със силата на оръжието, макар и да им се струваше, че е минало повече време.
Камионът на пътна помощ и „Волвото“ бяха изчезнали. Когато времето бе потекло отново, те просто бяха продължили пътя си, без да разберат, че се е случило нещо необичайно. И в северна, и в южна посока се движеха коли.
Кони с облекчение забеляза, че Сами стои на тротоара пред „Грийн Хаус“. Той диво ръкомахаше и се караше с фризирания управител в костюма „Армани“ и ръчно рисуваната копринена вратовръзка. Един от сервитьорите стоеше на входа, очевидно готов да помогне на шефа си при евентуален физически сблъсък.
Щом Кони и Хари излязоха от микробуса, управителят ги забеляза и обърна гръб на Сами.
— Пак вие! — изкрещя той. — Боже Господи, вие!
Енергично тръгна към тях, почти разгневен, като че бяха избягали, без да си платят сметката.
Клиентите и сервитьорите зяпаха скупчени зад прозорците. Кони разпозна сред тях някои, които, преди да ги скове Паузата, наблюдаваха нея, Хари, Сами и кучето. Вече не стояха вкаменени, но продължаваха да гледат с любопитство.
— Какво става тук? — развика се управителят почти на ръба на истерията. — Как се случи всичко това, къде изчезнахте? Каква е тази… тази… кола!
Кони се сети, че той ги е видял как изчезват за частица от секундата. Преди това кучето беше изквичало и хукнало към храсталака, за да ги предупреди, че нещо се задава, което подплаши Сами и той хукна по алеята. Но Кони и Хари бяха останали на тротоара пред очите на хората в ресторанта. После настъпи Паузата и двамата трябваше с бягство да спасяват живота си. Когато Паузата свърши, те не бяха на тротоара, където бяха застанали преди и за хората вътре просто се бяха стопили във въздуха. И след осем минути се появиха пак пред тях с бял микробус, окичен с гирлянди червени и зелени лампички.