Частната болногледачка от нощната смяна беше необичайно красива чернокожа жена на име Таня Дилейни. Тя се поколеба дали е разумно да им позволи да безпокоят пациентката по никое време, макар и сред тях да имаше полицаи. За миг им се стори, че болногледачката ще се окаже по-трудно препятствие от старшата сестра.
Измършавялата, бледа, костелива жена в леглото представляваше ужасна гледка, но Хари не можеше да откъсне поглед от нея. Тя привличаше вниманието, защото зад ужасното й сегашно състояние прозираха едва доловими следи от минала красота като призрак, който обитава измъченото лице и тяло и отказва да ги напусне изцяло. Сравнението между това, което най-вероятно е представлявала като млада и сегашния й вид, вледеняваше.
— Досега спеше — прошепна Таня Дилейни. Всички шепнеха. Болногледачката стоеше между тях и леглото — показваше, че изпълнява задълженията си. — Не й се случва често да спи спокойно, затова не бих искала да я будя.
Зад натрупаните възглавници и лицето на пациентката се виждаше нощното шкафче, върху което стояха поднос с коркова подложка за хромираната кана с вода и лед и снимка в обикновена черна лакирана рамка. На снимката беше хубав млад човек на около двайсет години. Орлов нос. Гъста черна коса. Бледите очи изглеждаха сиви на черно-бялата снимка и сигурно бяха сиви и в действителност, точно като леко потъмняло сребро. Това беше момчето със сините джинси и тениската с надпис „Тикейт“, момчето, което облизваше устни с розовия си език при гледката на потъналите в кръв жертви на Джеймс Ордегард. Хари си спомни пламналата в очите му омраза, когато го изблъска зад бариерата и го унижи пред тълпата.
— Той е — каза тихо Хари с изненада в гласа.
Таня Дилейни проследи погледа му.
— Брайън. Синът на госпожа Дракман.
Хари се обърна да срещне погледа на Кони.
— Той е.
— Не прилича на човека с плъховете — обади се Сами. Беше се преместил в най-далечния ъгъл на стаята, може би се беше сетил за широко разпространеното убеждение, че слепите компенсират загубата на зрението с по-изострени слух и обоняние.
Джанет Марко притисна съненото момче още по-силно до себе си и се загледа разтревожено в снимката.
Кучето изскимтя кратко и тихо.
Кони се обърна към Хари:
— Ако синът й наистина плаща всички сметки…
— О, да, той ги плаща — намеси се сестра Дилейни. — Толкова е грижовен към майка си.
— … тогава деловодството има адреса му — продължи Кони.
Хари поклати глава:
— Старшата сестра по никакъв начин няма да ни допусне да прегледаме счетоводните книги. Ще ги брани до смърт, ако не й представим заповед за обиск.
— Настоявам да си тръгнете, преди да сте я събудили — каза сестра Дилейни.
— Не спя — обади се бялото плашило в леглото. Затворените завинаги клепачи не помръдваха, бяха отпуснати, сякаш мускулите бяха атрофирали с годините. — И не искам снимката му да стои тук. Той ме принуждава да я държа.
— Госпожо Дракман… — поде Хари.
— Госпожица. Те ме наричат госпожа. Не е вярно, такава госпожа няма — Гласът й беше тих, но не пресеклив. Остър. Студен. — Какво сте намислили с него?
— Госпожице Дракман — поправи се Хари, — ние сме от полицията. Трябва да ви зададем няколко въпроса във връзка със сина ви.
Ако имаха възможност да научат нещо повече от адреса на Тик-так, Хари смяташе, че трябва да се възползуват. Майката можеше да им разкаже нещо, което да им посочи някоя уязвима страна на необикновеното й отроче, дори и да нямаше представа за истинския му характер.
Тя замълча за миг и прехапа устни — здраво стиснати и съвсем безкръвни, почти сиви.
Хари погледна часовника си.
Два часът и осем минути.
Измъчената жена вдигна ръка — тънка и зловеща като на хищна птица — и се хвана за решетката на леглото.
— Таня, би ли ни оставила насаме?
Болногледачката понечи да възрази, но пациентката повтори молбата по-остро, почти като заповед.
Веднага след като Таня Дилейни излезе и затвори вратата зад себе си, Дженифър Дракман попита:
— Колко сте?
— Пет — отговори Кони, без да брои кучето.
— Не всички сте полицаи и не сте тук само по полицейска работа — заяви Дженифър Дракман с прозорливост, която сигурно бе разбила като компенсация през дългите години слепота.
Нещо в гласа й, някаква нотка на събудена надежда накара Хари да й каже истината:
— Така е. Не всички сме полицаи и не сме тук само като полицаи.
— Какво ви е направил? — попита жената.
Беше им направил толкова много, че нито един от тях не намери думи да се изрази кратко и ясно.
Жената правилно изтълкува мълчанието и продължи: