Хари си спомни как големът-скитник хвърляше огнени кълба в спалнята му и как отвсякъде изригваха нажежени до бяло пламъци, и добави:
— Да. Разбира се, че не бива да има време да отвърне на удара. Хей! Намерихме я! „Федра Уей“.
Адресът, който им даде Дженифър Дракман, се оказа на по-малко от две мили от клиниката „Пасифик Вю“. Намериха улицата в два часа и трийсет и една минути, малко повече от час, откакто Паузата почна и завърши.
Всъщност улицата беше доста дълга, макар и на нея да се намираха само пет къщи с изглед към океана. Сега тънеше в мъглата. От ранна пролет до късна есен цялото крайбрежие гъмжеше от туристи, които търсеха паркинг близо до плажовете и затова още в началото бе поставен знак „ЧАСТНО ВЛАДЕНИЕ — КОЛИТЕ НА НАРУШИТЕЛИТЕ СЕ ПРЕМЕСТВАТ БЕЗ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ“. Нямаше обаче бариера, която да ограничава достъпа до улицата.
Хари не зави. Разстоянието бе достатъчно късо, а и микробусът щеше да вдигне излишен шум и да събуди заспалите по това време на нощта. Продължи напред и спря на петдесетина метра нагоре по магистралата.
Всичко се оправя, всички са заедно, значи може да станат едно семейство и да искат да имат куче, което да хранят редовно и да живеят на топло и сухо място. А после изведнъж всичко се обърква.
Смъртта приближава. Жената, която няма момче. Не толкова миризливият. Те седят на предните седалки и около тях се усеща как смъртта приближава.
Може да долови неопределената й миризма върху тях. Вижда я, макар и външно двамата да не са се променили. Тя е безшумна, но той я чува в техните звуци. Ако ги близнеше по ръцете и лицата, приближаването на смъртта няма да има собствен вкус, но ще присъства. Ако те го погалят или почешат, допирът на пръстите им ще я издаде. Смъртта приближава. Това е едно от нещата, които усеща, без да знае как. Смъртта приближава.
Трепери. Не може да престане.
Смъртта приближава.
Лошо. Много лошо. Най-лошото.
Трябва да направи нещо. Но какво ли? Какво, какво, какво, какво?
Не знае кога и къде ще дойде смъртта. Не знае дали тя ще дойде при двамата или само при единия. Може и да е само при единия, а той да го усеща по двамата, защото са заедно. Не успява да долови това нещо така отчетливо, както безбройните миризми на смрадливия или страха по всички останали, защото то по-скоро се усеща, отколкото да се подуши или опита — студ, мрак, дълбина. Смъртта приближава.
И така…
Направи нещо.
И така…
Направи нещо.
Какво, какво, какво?
След като Хари изключи двигателя и угаси фаровете, тишината стана дълбока като по време на Паузата.
Кучето беше възбудено, душеше и скимтеше. Ако залаеше, стените на микробуса щяха да заглушат шума. Освен това Хари беше сигурен, че са достатъчно далече от къщата на Тик-так, за да го събуди кучешки лай.
Сами пръв наруши мълчанието:
— Колко време да изчакаме, ако… нали разбирате… ако не се справите с него и той ви хване? Извинявайте, но не мога да не попитам. След колко време да бягаме?
— Ако ни хване, никъде не можете да се скриете — отвърна Кони.
Хари се обърна и ги погледна.
— Да. Той ще се замисли как, по дяволите, сме го открили и след като ни убие, ще настъпи още една Пауза, за да провери всичко. Ако ни хване, вие веднага ще разберете, защото само няколко секунди след като потече реалното време, някой от неговите големи ще се появи право тук, в колата при вас.
Сами примигна и облиза напуканите си устни.
— Тогава, за Бога, постарайте се да го убиете.
Хари тихо отвори вратата. Кони също слезе. Кучето се промъкна между предните седалки и се измъкна заедно с Хари, преди още той да разбере какво става.
Хари се помъчи да хване кучето, което се стрелна покрай него, но не успя.
— Рошльо, не! — прошепна той.
Кучето не му обърна никакво внимание и се запъти към задната част на микробуса.
Хари го последва.
Кучето хукна, Хари направи опит да го настигне, но Рошльо беше по-бърз и изчезна в гъстата мъгла в северна посока, по улицата, където се намираше къщата на Дракман.
Хари тихичко проклинаше, когато Кони го настигна.
— Не бива да ходи там — прошепна тя. — Защо?
— Божичко! Ако направи нещо и събуди Тик-так…
Хари погледна часовника си. Два часът и трийсет и четири минути.
Имаха най-много двайсет или двайсет и пет минути. Или пък вече бяха закъснели.
Той реши, че няма за кога да мислят за кучето.
— Запомни — предупреди я Хари, — право в главата. Бързо и от упор. Няма друг начин.
Стигнаха до ъгъла на магистралата и „Федра Уей“. Хари погледна назад. Микробусът бе изчезнал в мъглата.