От двете страни на вратата имаше процепи с армирано стъкло. Хари долепи чело до единия, за да разгледа преддверието, което се виждаше заедно с част от коридора, защото през открехната врата в дъното се процеждаше светлина. Сигурно там се намираше кухнята.
Кони извади връзката ключове. Ала преди да се залови за работа, тя направи това, което всеки опитен взломаджия прави най-напред — провери дали е заключено. Вратата се оказа отворена. Кони я открехна на няколко сантиметра.
Мушна връзката в джоба, без дори да закопчае калъфката. Извади револвера от кобура под кадифеното сако.
Хари също приготви оръжието си за стрелба.
Кони спря за миг. Хари разбра, че тя пак проверява дали револвера й е зареден. Опипа слепешком патроните, увери се, че Тик-так не е изиграл някой от своите номера и с леко щракане завърши проверката.
Кони пристъпи през прага първа, просто защото стоеше отпред. Хари я последва.
Постояха в мраморното преддверие двайсетина-трийсет секунди със затаен дъх и напрегнат слух. Оръжието им бе готово за стрелба, мерниците отпуснати леко надолу. Хари покриваше лявата страна, Кони — дясната.
Тишина.
Дворецът на планинския цар. Някъде има спящо злобно джудже. Или може би не спи? Може би просто ги чака.
В преддверието беше доста тъмно, въпреки флуоресцентната светлина, която идваше по коридора от кухнята. Отляво висяха огледала, където се отразяваха неясните им силуети. Отдясно имаше врата, която водеше или към килер, или към стая.
Отпред и отдясно се виждаше стълба с тъмна площадка и още стълби към невидимия в мрака коридор на втория етаж.
Право пред тях беше коридорът на първия етаж. Сводове и тъмни стаи от двете страни, открехната кухненска врата в дъното, откъдето се процежда тънка струйка светлина.
Хари ненавиждаше подобни мигове. Беше ги изживявал десетки пъти. Имаше опит. И все пак ги ненавиждаше.
Нищо не нарушаваше тишината. Долиташе само някакъв вътрешен звук. Хари се заслуша в сърцето си. То биеше учестено и все пак още не лудо, още се владееше.
Бяха готови да продължат. Хари лекичко затвори зад себе си входната врата. Звукът му напомни за тихото хлопване на тапициран капак на ковчег в притихнала и потънала в кадифе зала за траурни церемонии.
Брайън се отърси от сънуваната разруха и влезе в света, който му предлагаше удовлетворението от истински жертви с истинска кръв.
За миг остана неподвижен върху черните чаршафи и се загледа в черния таван. Беше още сънен, представяше си как лети безплътен в нощта над тъмното море, под непрогледното небе.
Не притежаваше способности за левитация, а и в телекинезата не беше особено сръчен. Ала беше сигурен, че след като Стане, щеше да придобие способността да лети и да управлява материята по всички възможни начини.
Постепенно усети допира на намачканите копринени чаршафи, които го убиваха, усети също хладния въздух, кисел дъх в устата и глад. Червата му къркореха. Адското море се превърна в обикновени, макар и абаносово черни чаршафи, непрогледното небе не беше нищо друго освен лакиран в черно таван, а силата на земното притегляне за съжаление още действаше.
Той се надигна, спусна крака до леглото и се изправи. Прозя се и сладостно се протегна, като изучаваше отражението си в огледалната стена. Някой ден, след прочистването на стадото, щеше да остави няколко художници, които да се вдъхновят от образа му и да нарисуват портрети, изпълнени със страхопочитание и благоговение също както картините с библейски фигури по големите европейски музеи — апокалиптични сцени по сводовете на катедралите щяха да го изобразяват като титан, раздаващ възмездие на умиращите в краката му тълпи.
Обърна се с гръб към огледалата и погледна черните лакирани лавици с бурканите. Понеже бе оставил нощната лампа да свети, оброчните очи го бяха наблюдавали в божествения му сън. И сега продължаваха да го наблюдават с обожание.
Спомни си удоволствието, което изпита от сините очи, притиснати между дланите и тялото му, нежната, влажна интимност на любовния им допир.
Черният халат лежеше под лавиците, където го бе хвърлил. Взе го, навлече го и върза колана.
През цялото време наблюдаваше реакцията на очите, но нито едно не го гледаше презрително или осъдително.
Не за пръв път Брайън изпита желание да притежава очите на майка си в колекцията. Да Можеше само да ги има, щеше да й позволи да почувства всяка изпъкналост и вдлъбнатина на добре сложеното му тяло. Така майка му щеше да усети красотата му, която никога не бе виждала и да разбере, че страхът й от някакъв отвратителен мутант е бил безсмислен и е било пълна глупост да пожертвува зрението си.