Ако притежаваше очите й, щеше леко да сложи едното в устата си и да го подържи на езика. После щеше да го глътне цяло, за да й покаже, че съвършенството му е не само външно, но и вътрешно. След това тя щеше горко да се разкае за грешката да се ослепи в нощта на раждането му и последвалите години на отчуждение щяха да изчезнат, сякаш никога не са били. Майката на новия бог щеше енергично и убедено да застане на негова страна, процесът на Ставането му щеше да се улесни и ускори по пътя към въздигането на трона и началото на Апокалипсиса.
Но болничният персонал отдавна бе изхвърлил повредените й очи както изхвърлят всякаква мъртва и непотребна тъкан от съсирената кръв до изрязания апендикс.
Той въздъхна със съжаление.
Застанал в преддверието, Хари се мъчеше да не гледа към светлината от открехнатата кухненска врата, за да привикне по-бързо към мрака. Беше време да действат. Трябваше обаче да изберат начин.
Обикновено двамата с Кони заедно претърсваха стаите една по една, но понякога се разделяха. Добрият екип си има изпитан и утвърден метод за всяка типична ситуация, но проявява и гъвкавост.
Гъвкавостта имаше голямо значение, защото някои ситуации не са типични. Например като сегашната.
Не му допадаше идеята да вървят заедно, защото срещу тях имаше враг, чиито оръжия бяха много по-ефикасни от пистолети, автомати или дори взривни вещества. Ордегард едва не ги уби с граната, но този бандит можеше да ги унищожи с кълбовидна мълния, полетяла от пръстите му или с някаква друга магия, която все още не бяха виждали.
Добре дошли в деветдесетте години.
Ако се разделяха в различни посоки — примерно ако единият обиколеше първия етаж, а другият — стаите на втория, щяха не само да спечелят време, което имаше съдбоносно значение, но и щяха да удвоят шансовете си да го сварят неподготвен.
Хари се приближи до Кони, докосна я по рамото, притисна устни до ухото й и прошепна едва доловимо:
— Аз горе, ти долу.
От начина, по който тя се вцепени, Хари разбра, че разделението на труда не й допада и знаеше защо. Вече бяха погледнали през прозореца на първия етаж и бяха видели, че няма никой. Единствената друга светлина в къщата беше на горния етаж, затова най-вероятно Тик-так се намираше там. Не че Кони се съмняваше дали Хари ще си свърши работата както трябва. Просто мразеше Тик-так толкова, че искаше и тя да има възможност да пусне един куршум в главата му.
Нямаше обаче време и условия за обсъждане и тя разбираше това. Този път не можеха да планират действията си. Трябваше да се пуснат по гребена на вълната. Хари тръгна към стълбището. Кони не го спря.
Брайън се обърна с гръб към оброчните очи. Прекоси стаята и тръгна към отворената врата. Коприненият халат меко шумолеше около краката му.
Винаги знаеше точно колко е часът до секундата и затова сега му беше ясно, че до изгрева има още няколко часа. Нямаше нужда да бърза, за да удържи обещанието си пред фукльото-полицай, но искаше да открие къде се намира и да погледне до какви дълбини на отчаянието е стигнал след спирането на времето, когато светът замръзна за тяхната криеница. Оня глупак вече разбираше, че се е сблъскал с неизмеримо могъща сила и няма никакви шансове да избяга. Страхът му и преклонението пред способностите на преследвача щяха да донесат на Брайън голямо удовлетворение и си заслужаваше да им се порадва известно време.
Преди всичко обаче трябваше да задоволи физическия си глад. Сънят го възстановяваше само частично. Брайън знаеше, че през последното творческо упражнение е отслабнал с два-три килограма. Винаги плащаше за използването на Най-великата и Най-Тайната си Сила. Беше прегладнял, имаше нужда от сладкиши и солени храни.
Излезе от спалнята, заби надясно, с гръб към предната част на къщата и забърза по коридора към задните стълби, които водеха право до кухнята.
От отворената врата на спалнята се процеждаше достатъчно светлина, за да вижда отражението си в огледалата от двете страни на коридора — млад бог, който е в процес на Ставане, засиял от мощта и величието си, закрачил смело към безкрайността във вълни от кралско червено, кралско червено, червено, само червено, червено.
Кони не искаше да се отделя от Хари. Тревожеше се за него.
В стаята на старата жена в клиниката Хари приличаше на изваден от гроба мъртвец, олицетворение на смъртта, притоплена и поднесена на картонена чинийка. Беше уморен до краен предел, целият бе натъртен и охлузен. Светът му се беше разпаднал за по-малко от дванайсет часа. Бе загубил не само вещи, а и съкровени убеждения и самочувствие.