Този път гласът беше на Кони.
Хари отвори очи и се намръщи. Страхуваше се, че тя ще издаде местоположението им. Вярно, самият той не бе успял да определи по звука къде се намира психопатът — по таваните звукът се отразява особено и в този случай помагаше както на тях, така и на лудия. Въпреки всичко по-разумно беше да се мълчи.
Психопатът изкрещя отново:
— „Объркан блус“, „Хотел Разбити сърца“!
— Предай се! — повтори Кони.
— „Върви си, момиченце“!
Кони направи гримаса:
— Това не беше Елвис, тъпако! Песента е на Стив Лорънс. Предай се!
— „Махни се“.
— Предай се!
Потта се стичаше в очите на Хари. Той примигна и хвърли недоумяващ поглед на Кони. Никога преди не се бе чувствал толкова безпомощен. Нещо ставаше между Кони и смахнатия, но Хари не разбираше какво.
— „Не ме интересува дали слънцето грее“.
— Предай се!
Изведнъж Хари се сети, че „Предай се“ е заглавието на една от класическите песни на Елвис.
— „Махни се“.
Хари предположи, че това също е заглавие на песен на Елвис.
Кони се мушна в една от пътеките. Хари вече не я виждаше, когато пак чу гласа й:
— „Сега или никога“.
— „Какво да кажа“!
Изгубена в лабиринта, Кони отговори на лудия с две заглавия на Пресли:
— Предай се! Моля те!
— „Толкова ми е зле“!
Кони се поколеба за миг и продължи:
— „Кажи защо“?
— „Не ме питай защо“.
Беше установен диалог. Със заглавия на песни на Пресли. Като в странно телевизионно състезание, където няма награди за верните отговори, но има много опасности при погрешните.
Хари припълзя в друга пътека. По лицето му полепна паяжина. Той я махна и продължи нататък в охраняваните от манекените сенки.
Кони повтори вече използвано заглавие:
— „Предай се“!
— „Махни се“!
— „Самотен ли си тази вечер“?
Психопатът се поколеба, преди да отговори:
— „Самотник“.
Хари все още не можеше да определи откъде идва гласът. Потта вече се стичаше на струйки, лепкави остатъци от паяжината се оплитаха в косата му и го гъделичкаха по веждите, вкусът в устата му беше като в хаванче от лабораторията на Франкенщайн. Имаше усещането, че е прекрачил отвъд действителността и се намира в мрачните халюцинации на наркоман.
— „Отпусни се“ — посъветва го Кони.
— „Толкова ми е зле“ — повтори психопатът.
Хари разбираше, че не бива да се обърква от странните завои на преследването. В края на краищата всичко това се случваше през деветдесетте години на двайсети век — века на не-разума, ако изобщо има разум, когато странното става толкова широко разпространено, че се налага да се даде ново определение на нормалността. Както например нападателите в един магазин за готови храни, заплашили служителите не с оръжие, а със спринцовки кръв, заразена с вируса на СПИН.
Кони извика към смахнатия:
— „Позволи ми да съм твоето мече“.
Хари се учуди на този обрат в разговора чрез заглавия на песни.
Но гласът на психопата веднага откликна, изпълнен с копнеж и подозрение:
— „Не ме познаваш“.
На Кони й трябваха само няколко секунди да намери подходящо продължение:
— „Не мислиш ли, че е време“?
Пак за странното. Ричард Рамирес, масовият убиец с прозвището „Нощния нападател“, бе редовно посещаван в затвора от непрестанен поток привлекателни млади жени, които го намираха за интересна, вълнуваща и романтична фигура. Или пък съвсем неотдавна оня тип от Уисконсин, който си готвел части от жертвите си за вечеря, държал отрязани глави в хладилника си, а съседите му казвали, че от апартамента му от години се носела особена миризма, от време на време чували писъци и стърженето на електрически трион, но писъците бързо замлъквали, пък и човекът бил много приятен, грижовен. Деветдесетте години. Няма друго десетилетие като тях.
— „Прекалено много“ — отряза най-накрая смахнатият, очевидно без да повярва в изразената от Кони романтична заинтересованост.
— „Бедно момче“ — не се предаде тя с подчертано искрено съчувствие.
— „Надолу“ — отекна гласът сред потъналите в паяжини греди, сега нарочно плачлив, сякаш признаваше липсата на самочувствие, типично извинение през деветдесетте години.
— „Носи пръстена ми около шията си“ — гальовно го увещаваше Кони, докато пълзеше през лабиринта, явно с намерението да му пръсне черепа в мига, в който го зърне.
Психопатът не отговори.
Хари също не спираше. Старателно претърсваше всяка пролука, но се чувстваше безполезен. Никога не му бе минавало през ума, че през последното десетилетие на този странен век ще се наложи да е специалист по рокендрол, за да си върши полицейската работа.