Трябваше да продължи по-нататък. Побърканият мръсник беше тук. В къщата. Някъде. Чарлс Мансън с необикновени психични способности, Господи!
Не беше в леглото, чаршафите бяха разхвърляни и омачкани. Трябваше да е някъде тук.
Кръстоска на Джефри Дамър и супермен, Джон Уейн Гейс и магьосник с невероятни възможности.
Ако пък не е в леглото, значи е буден, Боже Господи, буден и затова по-опасен, по-недостижим.
Килер. Провери го. Само дрехи, не много, главно джинси и червени халати. Върви, върви.
Това гадно копеле беше Ед Гейн, Ричард Рамирес, Ранди Крафт, Ричард Спек, Чарлс Уитман, Джак Изкормвача, всички легендарни убийци, събрани в едно и надарени с извънмерни паранормални способности.
Банята в съседство. Влез, тъмно е, няма лампа, намери ключа, само огледала, още огледала по всички стени и тавана.
Хари се върна в черната спалня и се запъти към вратата. Стараеше се да стъпва колкото е възможно по-тихо по керамичните плочки. Не му се искаше да поглежда пак към бурканите с очите, но не успя да се удържи. Хвърли поглед към тях и се сети, че сигурно очите на Рики Естефан бяха между тях, макар и да не можеше да ги разпознае при сегашните обстоятелства, дори не помнеше какъв цвят бяха очите на Рики.
Стигна до вратата, прекрачи прага и излезе в коридора. Зави му се свят от безбройните огледални изображения. С крайчеца на окото забеляза отляво някакво движение. Не някой от образите на Хари Лайън. Нещо вървеше право срещу него и то не от огледалата. Движеше се ниско. Хари рязко се извърна, насочи револвера с пръст върху спусъка и непрекъснато си повтаряше, че трябва да стреля в главата, в главата, само изстрел в главата ще спре този мръсник.
Беше кучето. Махаше с опашка. Вървеше с наострени уши.
Хари едва не го уби, едва не предупреди Тик-так, че в къщата му има някой. Отпусна пръста на спусъка миг преди да стреля. За малко не допусна и още една грешка — да изпсува кучето, но гласът му се задави.
Кони се ослушваше за стрелба на втория етаж. Надяваше се Хари да е намерил Тик-так заспал и да му пръсне мозъка с няколко изстрела. Продължителната тишина вече я тревожеше.
След като набързо провери още една огледална стая срещу дневната, Кони се озова в помещение, което в нормална къща би било трапезария. Тук проверката беше по-лесна, защото от съседната кухня идваше сноп флуоресцентна светлина, който разпръскваше донякъде мрака.
Една стена с прозорци и още три с огледала. Никакви мебели, нито конец. Кони предположи, че Тик-так никога не се храни в трапезарията, пък и явно не беше от общителните хора, които често канят гости.
Тръгна обратно под свода към коридора, но после реши да мине в кухнята направо от трапезарията. Бяха погледнали в кухненския прозорец отвън и Кони знаеше, че Тик-так не е там, но трябваше да провери пак, за всеки случай, преди да отиде при Хари на горния етаж.
Брайън изнесе двете кутии фъстъчено масло и пакета пържени картофи, без да угаси лампата в килера и отиде в кухнята. Погледна масата. Не му се ядеше на нея. Гъста мъгла закриваше гледката през прозорците. Значи нямаше да вижда вълнолома, ако излезеше на терасата, а именно заради това Брайън се хранеше точно там.
Във всички случаи се чувстваше най-щастлив, когато го наблюдаваха очите. Реши да се качи горе и да яде в спалнята. Чистите и лъскави бели плочки на пода отразяваха червения му халат и създаваха впечатлението, че Брайън върви през тънък слой кръв, като прекосява кухнята и отива към задното стълбище.
След като спря, за да помаха с опашка на Хари, кучето пак забърза към края на коридора. Спря и надникна надолу по задното стълбище. Стоеше нащрек с неотслабващо внимание.
Ако Тик-так беше някъде по непроверените стаи на горния етаж, кучето непременно щеше да прояви интерес към някоя от затворените врати. Но то ги отмина и затова Хари се присъедини към него в края на коридора.
Тясното стълбище беше спираловидно. Виеше се като в кулата на морски фар. Вдлъбнатата стена отдясно бе покрита с тесни високи огледала, които отразяваха най-горните стъпала. Понеже всяко огледало бе поставено под ъгъл, то отразяваше отчасти отражението в предишното. Ефектът беше особен, като в стая с криви огледала. Хари се виждаше изцяло в първите няколко огледала вдясно, после образът намаляваше във всяко следващо, докато най-накрая изчезваше при първия завой на стълбите.
Тъкмо се канеше да тръгне надолу, когато кучето замръзна на място и го захапа за крачола, за да го спре. Хари вече бе разбрал, че кучето действува така, когато има някаква опасност.
Но в края на краищата Хари търсеше опасността и трябваше да я намери, преди тя да го е намерила. Единствената им надежда бе изненадата. Помъчи се да се освободи от кучето, без да вдига шум или да го разлае, но то го държеше здраво за крачола.