Проклятие!
На Кони й се стори, че дочу нещо точно преди да влезе в кухнята, затова спря до вратата откъм трапезарията и се заслуша напрегнато. Нищо. Нищо.
Не можеше да чака вечно. Вратата беше летяща. Кони предпазливо дръпна дръжката към себе си и се промуши, вместо да я блъсне и да закрие част от полезрението си.
Кухнята изглеждаше празна.
Хари пак се задърпа, но също толкова безуспешно — кучето държеше здраво.
Погледна нервно надолу по огледалното стълбище. Имаше ужасното чувство, че Тик-так е долу и ще се измъкне или по-вероятно ще се натъкне на Кони и ще я убие, само защото кучето не му позволява да се спусне надолу и да издебне престъпника в гръб. Затова го удари няколко пъти лекичко с дръжката на револвера по главата с риска кучето да изскимти в знак на протест.
Сепнато, кучето го пусна и за радост не излая. Хари застана на първото стъпало. Тъкмо щеше да почне да слиза, когато забеляза нещо червено да проблясва в огледалото при най-далечния завой на първата спирала, после още един червен проблясък от развят плат.
Преди още Хари да осмисли видяното, кучето се стрелна покрай него, едва не го събори и се спусна по стълбите. После Хари видя още нещо червено като пола, червен ръкав и част от гола китка и ръка, мъжка ръка, която държеше нещо. Някой се изкачваше нагоре, може би Тик-так. Кучето тичаше срещу него.
Брайън чу нещо, вдигна поглед от кутиите, които носеше, и забеляза глутница озъбени кучета, хукнали към него надолу по стълбите. Всички бяха съвършено еднакви. Разбира се, не беше глутница, имаше само едно куче, което се отразяваше многократно в поставените под ъгъл огледала. Беше се разкрило още преди да нападне, дори не се виждаше още на живо. Брайън обаче има време само да поеме дъх, преди кучето да профучи на завоя пред него. Така се беше залетяло, че прескачаше стъпалата и се отблъсна от вдлъбнатата външна стена. Брайън изпусна пакетите, а кучето се закрепи на стъпалото, засили се право срещу него и го блъсна в лицето и гърдите. Двамата паднаха назад, кучето продължи да щрака челюсти и да се зъби, докато се търкаляха надолу.
Ръмжене, сепнат вик, глухо падане на тела накараха Кони да обърне гръб на отворената врата на килера, където лавиците бяха натъпкани с пачки. Хукна към свода, зад който задното стълбище се губеше от погледа.
Кучето и Тик-так се проснаха на пода в кухнята. Тик-так падна по гръб, кучето беше върху него. За миг й се стори, че кучето ще разкъса гърлото на момчето. После то изквича и отхвръкна от момчето. Нито беше блъснато, нито изритано, а отпратено със слаб изблик на телекинетична енергия в другия край на помещението.
Ето дойде мигът, Боже Господи, точно тук и сега, но не както трябва. Кони не беше достатъчно близо, че да натика дулото на револвера до черепа му и да натисне спусъка. Беше на около осем стъпки от него и все пак стреля — веднъж докато кучето беше във въздуха и още веднъж, когато то се пльосна пред хладилника. Улучи и двата пъти, защото престъпникът дори не усети присъствието й в кухнята, докато тя не стреля първия път може би в гърдите, втория път в крака. Той се изтъркаля по корем. Кони пак стреля, куршумът отскочи от една плочка, разлетяха се керамични отломъци. От легнало положение Тик-так протегна ръка към нея с разтворена длан. Кони усети същия особен проблясък като при кучето, озова се във въздуха и се удари във вратата. Стъклото се пръсна, болка прониза гръбнака й. Револверът падна от ръката й и изведнъж кадифеното й сако се подпали.
Щом побеснялото куче се стрелна и изчезна къде стичане, къде с блъскане на първия завой, Хари го последва. Вземаше по две стъпала наведнъж. Падна още преди завоя, счупи с глава едно от огледалата, но не се свлече чак до долу, а се спря по средата на стълбището с подбит под себе си крак.
Замаян, трескаво потърси оръжието си и откри, че е още в ръката му. Тежко се изправи и продължи надолу. Виеше му се свят и с една ръка се подпираше на огледалата.
Кучето изквича, отекнаха изстрели и Хари се спусна към последния завой към долната площадка, точно когато Кони изхвърча като от катапулт, блъсна се във вратата и се запали. Тик-так лежеше по корем право срещу стълбището, с лице към кухнята. Хари прескочи последното стъпало, метна се върху червената коприна, обгърнала гърба на момчето и натисна дулото в основата на черепа му. Видя как металът изведнъж проблясва в зелено и усети бързо, ужасно сгорещяване в ръката си, но успя да натисне спусъка. Изстрелът беше приглушен, сякаш стреля във възглавница. Зеленият блясък изчезна в същия миг. Хари пак натисна спусъка. И двата куршума попаднаха в мозъка на злобното джудже. Два изстрела бяха достатъчни, трябваше да бъдат достатъчни, но можеше ли човек да е сигурен в нещо от този парад на лудостта в края на хилядолетието, в лудостта на деветдесетте години. Хари пак натисна спусъка. Черепът се разчупваше като презрял пъпеш, но Хари не отпускаше пръста си, след петия изстрел по пода се разстилаше ужасна кървава маса, а в револвера нямаше повече патрони, само изщракваше глухо „щрак, щрак, щрак, щрак, щрак“.