Мразеше такива глупости, но Кони ги обожаваше. Тя приемаше хаоса на съвремието — в нея имаше нещо тъмно и диво.
Хари стигна до перпендикулярна на неговата пътека. Беше пуста, с изключение на няколко голи манекена, отдавна захвърлени небрежно един върху друг. Приведен в защитна поза Хари продължи напред.
— „Носи пръстена ми около шията си“ — повтори Кони от друго място в лабиринта.
Може би смахнатият се колебаеше, защото смяташе, че момчето трябва да прави предложения на момичето, а не обратно. Макар и човек от деветдесетте години, може би това копеле имаше старомодни представи за ролята на половете.
— „Дръж се добре с мене“ — обади се Кони.
Никакъв отговор.
— „Обичай ме нежно“ — настоя тя.
Психопатът пак не отговори и Хари се разтревожи, че разговорът се превръща в монолог. Не беше изключено психопатът да е близо до Кони и да я оставя да говори, само за да разбере къде е и да се справи по-лесно с нея.
Хари се канеше да я предупреди гласно, когато сградата пак се разтърси от взрив. Той замръзна и захлупи лицето си с ръце, за да се предпази. Но взривът не беше на тавана — там не проблесна нищо.
От долния етаж долитаха викове на агонизиращи и ужасени хора, объркани гласове, разгневени крясъци.
Очевидно другите полицаи бяха стигнали до долната стая, където бе спусната стълбата за тавана и психопатът ги беше чул и хвърлил гранатата през отвора долу.
Тягостните писъци предизвикаха ярка картина в съзнанието на Хари — човек, който с две ръце притиска разкъсания си корем, откъдето се подават червата му.
Знаеше, че двамата с Кони преживяват рядък момент на пълно единомислие, еднакъв ужас и гняв. Вече не го интересуваха законните права на психопата, злоупотребата със сила и инструкциите за действие. Единственото, което желаеше, бе смъртта на този гаден тип.
Кони се помъчи да надвика писъците и да продължи диалога:
— „Обичай ме нежно“.
— „Кажи ми защо“ — настоя психопатът, все още изпълнен със съмнения за нейната искреност.
— „Любимият ме изостави“ — каза Кони.
Писъците долу утихнаха. Или раненият умираше, или другите го изнасяха вън от помещението, където бе избухнала гранатата.
— „Както ме желаеш“ — продължи Кони.
Смахнатият млъкна за миг. После гласът му отекна в стаята, вбесяващо без посока:
— „Толкова ми е зле“!
— „Твоя съм“ — увери го Кони.
Хари се удиви на бързината, с която тя се сещаше за най-подходящото заглавие.
— „Самотник“ — обади се лудият и гласът му прозвуча наистина нещастно.
— „Имам нещичко за тебе, скъпи“ — побърза да отговори Кони.
„Гениална е! — помисли с възхищение Хари, — И сериозно си пада по Пресли.“
Понеже разчиташе, че психопатът е увлечен от странно прелъстителните думи на Кони, Хари рискува да се покаже. Намираше се точно под най-високата точка на покрива и затова бавно се изправи в цял ръст и се огледа на всички страни.
Някои от купчините кутии му стигаха до раменете, но повечето бяха на височината на кръста. От сенките в него се взираха многобройни човешки форми, натикани между кашоните и дори седнали върху тях. Но сигурно всички без изключение бяха манекени, защото нито една не помръдна и не стреля срещу него.
— „Самотник“. „Всичко е разтърсено“ — каза отчаяно лудият.
— „Винаги съм до тебе“.
— „Моля те не спирай да ме обичаш“!
— „Не мога да не се влюбя“ — отвърна Кони.
Изправената стойка помогна на Хари да се ориентира по-добре откъде идват гласовете. Кони и смахнатият бяха някъде пред него, но не можеше да прецени дали са близо един до друг. Останалите проходи между кашоните не се виждаха.
— „Не бъди жестока“ — примоли се психопатът.
— „Обичай ме“ — настоя Кони.
— „Имам нужда от твоята любов тази вечер“.
Двамата бяха в западния ъгъл на тавана, по-скоро в южния и наистина бяха близо един до друг.
— „Вкопчена в тебе“ — не отстъпваше Кони.
— „Не бъди жестока“!
Хари усещаше, че напрежението в диалога се засилва. Долавяше го от тона на нападателя, от скоростта на отговорите и от повторенията.
— „Имам нужда от твоята любов тази вечер“.
— „Не бъди жестока“!
Хари забрави, че най-важното правило е предпазливостта. Забърза в посока към гласовете. Там бяха струпани повече манекени, на цели групи, сблъскани между кутиите. Бледи рамене, изящни ръце, протегнати или вдигнати длани, сякаш за поздрав. Незрящи в мрака нарисувани очи, боядисани устни, полуотворени във вечна усмивка, в неизречен поздрав, в безстрастна еротична въздишка.
И паяците тук бяха повече, ако се съдеше по паяжините, които се оплитаха в косата му и се прилепваха по дрехите му. Хари ги бършеше от лицето си, без да спира. Те попадаха по езика и устните му. Доповръща му се, устата му се напълни със слюнка. Задави се и изплю паяжините.