— „Сега или никога“ — обещаваше Кони някъде наблизо.
Познатите три думи в отговор прозвучаха по-скоро като молба, отколкото като предупреждение:
— „Не бъди жестока“.
Хари имаше чувството, че оня тип изобщо не се поддава, а само се готви за нов взрив.
Направи още няколко крачки и спря. Завъртя глава и се заслуша напрегнато. Страхуваше се да не пропусне някой звук заради оглушителното туптене на сърцето в ушите му.
— „Твоя съм“, „Кукла на конци“, „Отпусни се“ — каза Кони, като сниши гласа си до сценичен шепот, за да създаде фалшиво чувство за интимност у плячката си.
Хари уважаваше уменията и инстинктите на Кони, но все пак се уплаши, че желанието й да подмами психопата не й позволяваше да забележи как всъщност той се мъчи да я подмами.
— „Игра на сериозно“, „Едно разбито сърце за продан“ — каза Кони.
Гласът й долиташе някъде съвсем наблизо, отдясно на Хари — може би през една пътека успоредно с него.
— „Това не е ли любов, мила“, „Плач в параклиса“ — шепотът на Кони вече беше по-скоро яростен, отколкото прелъстителен, сякаш и тя разбираше, че диалогът се обърка.
Хари се напрегна в очакване на отговора, промъкна се напред, после се извърна да погледне назад, защото си представи, че усмихнатият кръглолик убиец се прокрадва зад него.
Таванът сякаш бе не просто притихнал, а източник на цялата тишина в света както слънцето е източник на светлината. Невидимите паяци се движеха ловко през тъмните ъгли на помещението. Милионите прашинки се движеха безшумно като планетите и астероидите в безвъздушното пространство. От двете страни на Хари стояха манекени и гледаха, без да виждат, слушаха, без да чуват, позираха, без да разбират.
Шепотът на Кони вече се процеждаше между стиснатите й зъби и не подканяше, а предизвикваше. Припяването й престана да е само от заглавия на песни:
— „Както ме желаеш“, гадино, ела, ела при мама. „Отпусни се“, мръснико.
Никакъв отговор.
На тавана беше тихо и неестествено спокойно. Цареше неподвижност като в главата на мъртвец.
Хари изпита странното усещане, че се превръща в един от манекените около него — плътта му се превръща в гипс, костите в стоманени пръчки, сухожилията и ставите в снопчета проводници. Само погледът му се плъзгаше по неодушевените обитатели на тавана.
Оцветени очи. Бледи гърди с вечно щръкнали зърна, закръглени бедра, стегнати задници, които се губеха в мрака. Тела без нито едно косъмче. Мъже и жени. Плешиви глави или смачкани, прашни перуки.
Боядисани устни. Присвити сякаш за въздушна целувка, капризно нацупени, полуотворени като че ли от еротична тръпка при докосване от любовник, други със срамежливи усмивки, лукави или по-широко засмени, матов блясък на зъби — някъде в замислена усмивка, другаде във вечен смях. Не. Грешка. Матов блясък на зъби. Зъбите на манекените не блестят. По зъбите на манекените няма слюнка.
Ето го там, в дъното на нишата зад четири истински манекена. Хитър мим, надничащ между плешивите глави и перуките, почти изгубен в сенките, но с блеснали влажни очи на не повече от шест стъпки, лице в лице. Пред очите на Хари усмивката почна да се разтяга по-широко, но безчувствено като рана. Безизразната брадичка, кръглото като луна лице и още едно заглавие, едва доловимо: „Тъжна луна“. Хари забеляза всичко това само за миг, докато вдигаше револвера и натискаше спусъка.
Психопатът откри огън частица от секундата преди Хари. Таванът се изпълни с пукот и ехо от изстрелите. Видя пламъчето от дулото на пистолета, насочен право към гърдите му, о, Господи, не! Изпразни револвера по-бързо, отколкото смяташе, че е възможно — не по-дълго от едно примигване, ако изобщо смееше да примигне. Оръжието сякаш щеше да отхвръкне от ръката му.
Нещо го удари силно в корема. Разбра, че е улучен, макар и още да не усещаше болка, само остър натиск и прилив на горещина. Преди да последва болката, Хари политна назад. Манекените се стовариха върху него и го блъснаха до края на пътеката. Наредените кутии се залюляха, част от тях се разместиха в друга посока на лабиринта. Хари падна на пода сред счупени гипсови крайници и твърди бледи тела. Остана затиснат под тях. Едва успяваше да поеме дъх. Искаше да извика за помощ, но от устата му излизаше само хъркане. Различи характерната металическа миризма на кръв.
Някой включи осветлението на тавана — дълга верига от малки крушки точно под най-високата част на покрива, но видимостта се подобри само за секунда-две, колкото Хари да забележи, че психопатът е част от тежестта, която го притиска към пода. Кръглото лице висеше надолу от върха на купчината, между голите преплетени крайници и плешивите черепи на манекените. Очите му вече не виждаха също както техните. Усмивката бе изчезнала. Устните бяха боядисани като на манекените, но с кръв.