Изведнъж му стана неприятно от собственото му поведение и обърна гръб на момчето. Забърза към ъгъла на сградата в края на пресечката и се мушна под жълтата бариера, където нямаше тълпа.
Служебната кола беше паркирана зад ъгъла, по-надолу по пряката също с дървета. Зяпачите останаха зад него, вече не се виждаха. Хари се разтрепери. Треперенето се усили и той силно се разтресе.
На половината път до колата Хари спря и се облегна на грапавото стъбло на едно дърво. Започна да поема дъх бавно и дълбоко.
Някъде над листака небето се разтърси от гръмотевица.
Пръснатите по улицата мъртви листа и боклуци се завъртяха в призрачен танц в прегръдките на вихъра.
Беше се отнесъл прекалено грубо с момчето. Реагира не на постъпката на момчето, а на всичко, което се случи в ресторанта и на тавана. Синдромът на забавения стрес.
Имаше и още нещо: имаше нужда да удари нещо или някого, Бог или човек, за да изрази протеста си против нелепостта на всичко, против несправедливостта и сляпата жестокост на съдбата. Като мрачни, отчаяни птици мислите му кръжаха над двамата мъртви в ресторанта, ранените, издъхващия полицай в болницата „Хоуг“, измъчените им съпруги, съпрузи и родители, ужасените им деца, тъгуващите приятели — многобройните звена в ужасната верига на скръбта, причинена от всяка смърт.
Момчето просто попадна пред очите му в този момент.
Хари знаеше, че трябва да се върне и да се извини, но не можеше. Страхуваше се да се изправи не толкова пред момчето, колкото пред ожесточената тълпа.
— Онова хулиганче си го търсеше — каза си той, за да се оправдае пред себе си.
Беше се отнесъл към момчето както по-скоро би постъпила Кони. Дори думите му прозвучаха като нейните.
„…трябва да се синхронизираш с ритъма на разрушението… цивилизацията се разпада пред очите ни… трябва да знаеш кога да нарушиш правилата, за да запазиш системата… да се плъзгаш по гребена на всяка случайна вълна на лудостта…“
Хари мразеше подобно отношение.
Насилието, лудостта, завистта и омразата не можеха да погубят всички. Състраданието, разумът и разбирателството неизбежно щяха да надделеят. Тежки Времена? Разбира се, светът е преживявал много тежки времена, стотици милиони са умирали във войни и погроми, в официалната убийствена лудост на фашизма и комунизма, но е имало и скъпоценни мирни периоди и общества, поне за малко. Затова винаги имаше надежда.
Престана да се обляга на дървото. Протегна се, за да раздвижи схванатите мускули.
Денят започна много добре, но само за миг се обърна с главата надолу.
Твърдо бе решил да го върне в релсите. Писането щеше да му помогне. Нищо не успява да придаде на света толкова ред и рационалност, колкото писането на официални рапорти и формуляри в три екземпляра.
Вихърът събра още прах и боклуци. Преди малко невидимият танцьор се въртеше във валс, а сега танцуваше лудешка джига. Хари се отдалечи от дървото. Вдигнатият от вятъра стълб смени посоката на движение, стрелна се към него и го удари. Хари изненадано затвори очи, за да ги предпази.
За миг му се стори, че вихърът ще го подеме като Дороти и ще го отнесе в Оз. Дърветата скърцаха и се олюляваха над главата му. От короните им падаха листа. Глухото ръмжене на вятъра за миг изтъня до пронизителен вой, но веднага всичко потъна в гробна тишина.
Някой проговори право пред Хари с нисък, стържещ и странен глас:
— Тик-так, тик-так…
Хари отвори очи и мигом съжали.
Пред него на не повече от две стъпки стоеше окаян, дрипав скитник с приведени рамене от високия ръст. Лицето му беше обезобразено от белези и незараснали рани. Присвитите гурелясали очи изглеждаха като цепки. Дъхът, който излизаше между прогнилите зъби и напуканите устни на скитника, беше толкова отвратителен, че Хари се задави от вонята.
— Тик-так, тик-так — повтори скитникът.
Говореше тихо, но ефектът бе зашеметяващ, защото в света сякаш нямаше друг звук. Всичко тънеше в предвечна тишина.
Хари отстъпи назад, уплашен от размерите и необикновената мръсотия на непознатия. По мазната му коса бяха полепнали мръсотии, стръкчета трева и разкъсани листа. В рошавата брада се виждаха остатъци от храна и още по-големи гадости. Ръцете му чернееха от мръсотия, под изпочупените дълги нокти имаше дебел пласт чернилка. Скитникът му заприлича на лабораторен съд, където се съхраняват всички известни на човечеството смъртоносни болести, инкубатор на нови вирусни и бактериални ужаси.