— Тик-так, тик-так — ухили се скитникът. — След шестнайсет часа ще си мъртъв.
— Назад! — предупреди го Хари.
— Мъртъв на зазоряване.
Скитникът разтвори присвитите очи. Бяха аленочервени от край до край, без ирис или зеница, сякаш на мястото на очите имаше само стъкла, а черепът беше пълен единствено с кръв.
— Мъртъв на зазоряване — повтори скитникът.
После избухна. Усещането съвсем не беше като при взрив на граната, нямаше смъртоносни ударни или топлинни вълни, нямаше оглушителна експлозия. Просто неестественият покой се прекъсна и вятърът нахлу внезапно, със свистене. Скитникът сякаш почна да се разпада, но не на парчета плът и капки кръв, а на камъчета, прах и листа, клончета, листчета от цветя, сухи буци пръст, стари парцали и парчета пожълтели вестници, капачки от бутилки, лъскави стъкълца, скъсани театрални билети, перца от птици, връвчици, обвивки от бонбони и дъвки, изкривени и ръждясали пирони, смачкани картонени чашки, изгубени копчета…
Завихреният стълб от боклуци премина стремително покрай Хари. Пак се наложи да затвори очи, докато не преминаха съвсем обикновените наглед остатъци от фантастичния скитник.
След като можа пак да отвори очи, без да рискува да ги нарани, Хари се завъртя, огледа се във всички посоки, но понесените от вятъра боклуци бяха изчезнали, пръснати навсякъде. Нямаше вихър. Нямаше призрачен танцьор. Нямаше скитник, беше потънал вдън земя.
Хари още веднъж се завъртя със зяпнала уста. Не можеше да повярва.
Сърцето му биеше лудо.
От съседната улица дочу клаксон. На ъгъла зави камион и с рев се приближи. По другия тротоар вървеше млада двойка. Бяха хванати за ръка и смехът на момичето звучеше като сребърни звънчета.
Изведнъж Хари осъзна колко неестествено бе занемял светът между появата и изчезването на парцаливия гигант. С изключение на стържещия злобен глас и лекото прошумоляване от движенията на скитника, улицата бе потънала в тишина, сякаш беше дълбоко на морското дъно или в безвъздушното пространство между галактиките.
Проблесна светкавица. По тротоара до него се замятаха сенките на дърветата.
По опънатото небе отекна тътенът на гръмотевица, после още веднъж, този път по-силно. Небето почерня, сякаш светкавиците го овъглиха. Температурата като че спадна с десет градуса само за един миг. Оловните облаци се разкъсаха. Редки оловни капки заудряха по листата на дърветата, отскачаха от покривите на паркираните коли, оставяха тъмни петна по дрехите на Хари, разплискваха се по лицето му и смразяваха кръвта му.
Втора част
1
Светът сякаш се разтваряше зад стъклото на паркираната кола. От облаците като че ли се изливаха потоци универсален разтворител. По стъклото се стичаше сребриста вода, а дърветата се размиваха бързо като зелени боички. Забързаните пешеходци се сливаха с цветните си чадъри и изчезваха в сивия порой.
На Хари Лайън му се струваше, че също ще се втечни, ще се превърне в безчувствен разтвор и бързо ще изтече нанякъде. Удобният му свят от гранитен разум и желязна логика се разпадаше, а той беше безсилен да направи каквото и да било.
Не беше сигурен дали наистина е видял мрачния скитник или само така му се е сторило.
Бог беше свидетел колко декласирани бедняци населяваха съвременния американски пейзаж. Колкото повече средства отделяше правителството, за да намали броя им, толкова по-голям ставаше броят им, сякаш скитниците не бяха резултат от наличието или липсата на определена държавна политика, а бич божи. Както мнозина други, Хари бе свикнал да извръща поглед или да гледа през тях, защото изглеждаше, че нищо не може да направи… и защото самото им съществуване повдигаше тревожни въпроси за сигурността на собственото му бъдеще. Повечето изглеждаха жалки и безобидни. Но някои бяха несъмнено особени, лицата им се оживяваха от нервни тикове и движения, тласкаха ги натрапчиви потребности, в очите им проблясваха пламъчета на лудостта, в непрекъснатото напрежение на телата прозираше способността да прибегнат до насилие. Дори в град като Лагуна Бийч, който пътеводителите описваха като Тихоокеанската перла и поредния калифорнийски рай, Хари несъмнено можеше да намери поне неколцина бездомници, чийто вид и поведение биха били не по-малко враждебни, отколкото на излезлия от вихъра.
Не вярваше обаче някой от тях да има алени очи без ириси и зеници. Не вярваше също така, че може да срещне по улицата човек, който да се появи като дявол от праха или да се разпръсне на най-обикновени улични отпадъци и да отлети с вятъра.