Вероятно си бе въобразил, че е имало такава среща.
Беше му крайно неприятно да мисли, че съществува и тази възможност. Преследването и убийството на Джейсън Ордегард наистина можеха да причинят психическа травма, но не му се щеше да допусне, че кървавата вакханалия на Ордегард е била достатъчно стресова, за да причини халюцинации за мръсни нокти и смъртни заплахи.
И ако гадният гигант съществуваше в действителност, откъде се беше взел? Къде отиде, какъв беше, каква болест или вроден дефект бяха изкривили очите му така ужасно?
„Тик-так, тик-так, ще си мъртъв на зазоряване.“
Хари завъртя ключа и запали двигателя.
Чакаше го успокоително еднообразно писане — попълване на формуляри и отбелязване на предварително посочени отговори. Чистичко написаният рапорт щеше да превърне случая с Ордегард в спретнати пасажи на лъскава бяла хартия и тогава нямаше да изглежда така необясним както в момента.
Разбира се, нямаше да включи в рапорта скитника с алените очи. Той нямаше нищо общо с Ордегард. Освен това не желаеше да дава повод на Кони или на останалите колеги в центъра да се шегуват за негова сметка. И без това често ставаше мишена на техния хумор заради безупречните костюми и вратовръзките, с които неизменно се явяваше на работа, заради стриктното му придържане към инструкциите и подредеността на всички негови дела. Обаче по-късно, вече вкъщи можеше да напише рапорт за скитника заради себе си, за да сложи ред в невероятното преживяване и да го забрави.
— Лайън — каза си той, като хвърли поглед към огледалото за обратно виждане, — ти наистина си рядък екземпляр.
Включи чистачките и топящият се свят се втвърди.
Следобедното небе беше така прихлупено от черни облаци, че уличните лампи, които се задействуваха автоматично със светлочувствителна клетка, се подлъгаха от фалшивия здрач. Черният паваж блестеше. Канавките бяха препълнени със забързани потоци мръсна вода.
Хари тръгна на юг по Тихоокеанската крайбрежна магистрала, но вместо да завие наляво по Краун Вали Паркуей към службата, той продължи направо. Мина покрай Риц Коув, после заобиколи хотел „Риц-Карлтън“ и стигна чак до Дана Пойнт.
Спря пред къщата на Енрике Естефан малко изненадан, въпреки че подсъзнателно беше разбрал накъде се е запътил.
Къщата бе една от очарователните едноетажни постройки от края на четиридесетте или началото на петдесетте години, още преди бездушните сгради с хоросанова замазка да се превърнат в най-модната архитектура. Декоративните капаци на прозорците, украсената с мидички фасада и стъпаловидният покрив й придаваха самобитен вид. По листата на палмите в предния двор се стичаха дъждовни капки.
При едно кратко затишие на пороя Хари излезе от колата и изтича по алеята. Докато изкачи трите тухлени стъпала до входната площадка, дъждът заплющя отново. Вече не духаше вятър, сякаш тежестта на дъжда го бе смазала.
На терасата отпред се гушеха сенки като добри стари приятели сред люлката и белите дървени столове със зелени платнени възглавници. Дори при слънчево време на терасата бе приятно прохладно, защото я закриваха гъсти бугенвилии с червени цветове и преплетени клони, които се увиваха около решетките и стигаха до покрива.
Хари натисна с палец звънеца. Въпреки барабаненето на дъжда отвътре долетя звукът на камбанката.
Почти петнайсет сантиметров гущер се стрелна по пода на терасата към стъпалата и изчезна навън в бурята.
Хари търпеливо зачака. Енрике Естефан или Рики, както го наричаха приятелите, вече не можеше да се движи бързо.
Вътрешната врата се отвори и през прозорчето надникна Рики, който явно никак не беше доволен от неочакваното посещение. Но после се засмя широко и възкликна:
— Хари, радвам се да те видя.
Отвори външната врата и отстъпи встрани да му направи място да влезе:
— Наистина много се радвам да те видя.
— Мокър съм до кости — каза Хари, събу обувките си и ги остави на площадката.
— Няма нужда — обади се Рики.
Хари влезе в къщата по чорапи.
— Все същия най-внимателен човек, когото познавам — отбеляза Рики.
— Точно така. Майсторът на добрите обноски с оръжие и белезници.
Двамата се здрависаха. Ръката на Енрике Естефан стисна неговата здраво, въпреки че беше гореща, суха като кожа, измършавяла, почти съсухрена, само кокалчета и фаланги. Човек оставаше с чувството, че се здрависва със скелет.