— Влез в кухнята — покани го Рики.
Хари го последва по лъснатия дъбов паркет. Рики ситнеше, без да повдига крака.
Късият коридор се осветяваше само от кухненската лампа в края и от оброчна свещ, която трептеше зад рубинено стъкло в малък иконостас на Богородица. Зад него имаше огледало в сребърна рамка. Пламъчетата се отразяваха от среброто и играеха по огледалната повърхност.
— Как си, Рики?
— Не се оплаквам. А ти?
— Имало е и по-добри дни — призна Хари.
Макар и двамата да бяха еднакви на ръст, Рики изглеждаше доста по-нисък от Хари, защото беше прегърбен сякаш под напора на вятъра, раменете му бяха отпуснати, а лопатките се очертаваха ясно под бледожълтата риза. Вратът му отзад изглеждаше мършав, а черепът — крехък като на новородено бебе.
Кухнята се оказа по-голяма, отколкото би предположил човек отвън и много по-приветлива от коридора: мексикански плочки по пода, чамови мебели, голям прозорец с изглед към обширния заден двор. Радиото беше пуснато. Във въздуха се носеше аромат на кафе.
— Искаш ли една чаша? — попита Рики.
— Ако не те затруднява.
— Ни най-малко. Току-що направих.
Докато Рики Вадеше чаша и чинийка от шкафа и наливаше кафето, Хари го наблюдаваше. Видът на Рики го разтревожи.
Лицето му беше измършавяло, изпито, с дълбоки бръчки около очите и устата. Кожата сякаш бе изгубила всякаква еластичност. Очите му сълзяха. Дали като отблясък от ризата или не, но бялата му коса имаше нездрав жълтеникав оттенък. По лицето и бялото на очите личаха леки признаци на жълтеница.
Беше отслабнал още повече. Дрехите му висяха от всички страни. Коланът бе закопчан на последната дупка, а дъното на панталоните висеше като празно.
Енрике Естефан беше старец. Беше само на тридесет и шест години, една година по-млад от Хари, и все пак беше старец.
2
По-голямата част от времето сляпата жена прекарваше не просто в мрак, а в съвсем различен свят от този, в който се беше родила. Понякога вътрешният й свят се превръщаше в царство на най-ярки фантазии с розови и кехлибарени дворци, нефритени замъци, луксозни апартаменти в нови сгради и имоти в Бел Еър с огромни пищни морави. Там тя беше кралица и всевластна господарка или пък прочута актриса, манекенка, известна писателка или балерина. Преживяваше вълнуващи, романтични, вдъхновяващи приключения. Друг път обаче вътрешният свят ставаше империя на злото с мрачни коптори, усойни влажни катакомби, пълни с разлагащи се трупове, опустошени сиви и унили пейзажи като лунни, кратери, обитавани от чудовищни, зли същества. Тогава тя винаги бягаше, криеше се и се страхуваше, никога не беше могъща или прочута, а най-често беше гола и трепереше от студ.
От време на време вътрешният й свят губеше конкретни очертания. Превръщаше се в мъгла от цветове, звуци и аромати, без форма, без повърхност. Тя се носеше през него замаяна. Често пъти чуваше музика — Елтън Джон, „Три Дог Найт“, Нилсон, Марвин Гей, Джим Крос, гласовете от нейното време. Цветовете се въртяха и избухваха в такт с песните. В реалния свят никога не би могла да се получи такава ослепителна игра на светлината.
Но дори през аморфните фази вълшебната измислена страна потъмняваше и ставаше страшна. Цветовете помътняваха, музикалните тонове се объркваха и почваха да звучат зловещо. Струваше й се, че я отнася ледена, вихрена река, която я задавяше с горчивите си води. Тя се бореше да поеме дъх, не успяваше, после внезапно се издигаше на повърхността, поемаше глътка въздух с кисел вкус, плачеше в паника и се молеше за спасение на топъл, сух бряг.
От време на време, както сега, успяваше да изплува от измислените светове и осъзнаваше заобикалящата я действителност. Приглушени гласове в съседни стаи и коридори. Скърцане на гумени подметки. Боров дъх на дезинфекционни средства, мирис на лекарства и понякога (но не сега) остра миризма на урина. Усещаше хладния допир на чисти колосани чаршафи до пламналата си плът. Когато освобождаваше дясната си ръка от завивките и я протягаше пипнешком, усещаше стоманените предпазни решетки до болничното легло.
Отначало се напрегна да различи някакъв непознат звук. Не се опита да се изправи, а се хвана за решетката и замря, напрегнато заслушана в това, което й се стори, че е рев на огромна тълпа на далечна арена. Не. Не беше тълпа. Пожар. Пращене, шумолене и съскане от унищожителни пламъци. Сърцето и заби лудо, но най-накрая разбра, че звукът не е от пожар, а напротив — оглушителен порой, буря.
Изпита известно облекчение, но после нещо прошумоля до нея и пак се напрегна.
— Кой е? — попита тя и се изненада от пресипналия си, неуверен глас.