Стаята опустя без нея. Под флуоресцентните лампи мебелите и листата на растенията хвърляха студени, остро очертани сенки.
Зад замъгления прозорец здрачът отстъпваше на вечерния мрак, но границата между тях беше едва забележима заради навъсеното, дъждовно време. Дъждът продължаваше и в тъмнината.
Хари бе преминал пълния кръг от физическо и умствено изтощение през страстни желания и отново до изтощението. Сякаш се бе върнал в пубертета.
Изключи компютъра, угаси лампите, затвори вратата и занесе екземпляри от рапортите в дежурната стая.
По пътя под потискащия дъжд се молеше на Бога да успее да заспи без сънища. Тогава щеше да се събуди на сутринта освежен и може би да намери очевидния отговор на загадката на скитника с алените очи.
На половината път до дома посегна да пусне радиото, за да послуша музика. Но точно преди да натисне бутона, ръката му замря. Уплаши се, че вместо шлагер от някоя класация ще чуе припяването на скитника: тик-так, тик-так, тик-так…
6
Дженифър сигурно беше задрямала. Сънят обаче беше обикновен, не делириумът на измислените светове, които така често й предлагаха убежище. Когато се събуди, не се налагаше да се отърсва от натрапчиви видения — храмове със смарагди, диаманти и сапфири или възторжена публика, очарована от виртуозния и глас в измисления „Карнеги Хол“. Чувстваше кожата си лепкава от влагата, а в устата й киселееше от портокаловия сок и тежкия сън.
Продължаваше да вали. Дъждът барабанеше сложни ритми по покрива на болницата. Или на частния санаториум по-точно. Към ритмите се присъединяваха атоналните мелодии на шумоленето, гъргоренето и плискането на пороя.
Лишена от зрение, Дженифър нямаше как да разбере точния час или сезона. Но двайсетгодишната слепота беше развила острото й чувство към денонощните ритми, затова можеше да отгатне годишното време и деня с изумителна точност.
Дженифър знаеше, че пролетта наближава. Сигурно беше март, краят на дъждовния сезон в южна Калифорния. Не само знаеше деня от седмицата, но и подозираше, че е привечер, между шест и осем часа.
Може би вече бе вечеряла, макар и да не помнеше. Понякога съзнанието й се проясняваше само дотолкова, че да гълта, когато я хранят с лъжица, но не достатъчно, за да усеща вкуса на храната. Но при тежките кататонични състояния я хранеха с венозни системи.
Стаята тънеше в тишина и все пак Дженифър усещаше чуждо присъствие поради някакво неопределимо изменение в налягането или поради подсъзнателно възприемана миризма. Остана неподвижна, мъчеше се да диша като дълбоко заспала. Чакаше непознатия да се раздвижи, да се изкашля или въздъхне, за да й подскаже кой е.
Гостът не я улесни. Постепенно Дженифър заподозря, че е насаме с него.
Знаеше, че е най-добре да се преструва на заспала.
С мъка запазваше пълно спокойствие.
Накрая повече не можеше да понася неизвестността и се обади:
— Маргарет?
Никакъв отговор.
Разбираше, че тишината е измамна. Помъчи се да си спомни името на сестрата от следващата смяна:
— Анджелина?
Никой не отговори. Чуваше се само дъждът.
Той я измъчваше. Тормозът беше психически, но представляваше най-ефикасното му оръжие срещу нея. Дженифър бе преживяла толкова физически и емоционални страдания, че вече имаше някакви вътрешни средства за защита против тях.
— Кой е? — настоя Дженифър.
— Аз съм — отвърна той.
Брайън. Нейният Брайън.
Гласът му беше мек, нежен, дори музикален и в никакъв случай не заплашителен и въпреки това кръвта й се смрази.
— Къде е сестрата? — попита Дженифър.
— Помолих я да ни остави двамата насаме.
— Какво искаш?
— Само да съм с тебе.
— Защо?
— Защото те обичам.
Думите звучаха искрено, но Дженифър знаеше, че не е така. Той не беше способен на искреност.
— Иди си — помоли го тя.
— Защо ме нараняваш?
— Зная какво си.
— Какво съм?
Дженифър замълча.
— Как можеш да знаеш какво съм? — продължи той.
— Кой знае по-добре от мене? — възкликна прегракнало Дженифър, обзета от огорчение, самопрезрение, омраза и отчаяние.
Ако се съдеше по гласа, той стоеше някъде до прозореца, по-близо до плясъка на дъжда, отколкото до тихите звуци от коридора. Дженифър се ужаси, че той може да дойде до леглото, да поеме ръката й и да докосне бузата или челото й.
— Искам да дойде Анджелина — каза тя.