— Още не.
— Моля те.
— Не.
— Тогава си иди.
— Защо ме измъчваш? — попита той отново.
Гласът му оставаше нежен както винаги, мелодичен като на певец, без сянка от гняв или досада, изпълнен единствено с тъга.
— Идвам два пъти седмично. Седя до тебе. Какво ще съм без тебе? Нищо. Напълно го съзнавам.
Дженифър прехапа устни и не отговори.
Изведнъж усети, че той се движи. Не чу нито стъпки, нито шумолене на дрехи. Можеше да е по-тих от котка, когато пожелаеше.
Знаеше, че се приближава до леглото.
Отчаяно се молеше да изпадне пак в унес, да се затвори в ярките си фантазии или мрачните кошмари, нямаше значение в кой от измислените светове на увредения й мозък, само не в ужасната действителност в прекалено уединената стая в санаториума. Но Дженифър не можеше съзнателно да се пренесе във виденията. Може би най-жестокото проклятие на жалката й обездвиженост бяха периодичните приливи на ясно съзнание.
Разтрепери се и зачака.
Слухът й се напрегна.
Той беше безшумен като привидение.
Оглушителните удари на дъжда върху покрива се накъсаха, но Дженифър разбираше, че не са престанали. Светът внезапно попадна в лапите на свръхестествена тишина.
Страх обзе цялото й същество, дори парализираните крайници от лявата страна.
Той я хвана за лявата ръка.
Дженифър пое уплашено дъх и се помъчи да се освободи.
— Не — каза той и стисна по-здраво.
Беше силен.
Тя повика сестрата, макар и да разбираше, че е безсмислено.
Той я държеше с една ръка и галеше пръстите й с другата. Нежно масажираше китката. Галеше набръчканата кожа над лакътя.
Дженифър сляпо изчакваше и се мъчеше да не мисли какви жестокости могат да последват.
Той я ощипа по ръката. От гърдите й се изтръгна неволна молба за милост. Но той я ощипа по-силно и после още веднъж. Все пак се стараеше да не оставя синини.
Дженифър търпеше и се чудеше как ли изглежда лицето му — грозно, обикновено или красиво. Интуитивно долавяше, че няма да й хареса, ако по чудо зрението й се върнеше, за да погледне за миг в омразните му очи.
Той пъхна пръст в ухото й. Нокътят беше дълъг и остър като игла. Завъртя го и застърга, натискаше с всички сили, докато болката от натиска стана непоносима.
Дженифър запищя, но никой не отговори.
Той докосна съсухрените й гърди, които бяха изгубили някогашната си форма от продължителното лежане и венозното хранене. Но дори с изгубената си сексуалност зърната бяха източник на болка, а той знаеше как да причинява агонизиращи страдания.
Въпросът обаче не беше толкова в болките, които й причиняваше… а в това, което можеше да измисли по-нататък. Той беше безкрайно изобретателен. Истинският ужас се дължеше на очакването пред неизвестността.
Дженифър викаше някого, който и да е, викаше за помощ, за избавление. Молеше се на Бога да й прати смърт.
Писъците и молбите й потъваха в небитието.
Най-накрая притихна и се примири.
Той я пусна, но Дженифър остро усещаше присъствието му до леглото.
— Обичай ме — каза Брайън.
— Моля те, иди си.
И още по-нежно:
— Обичай ме.
Ако от очите на Дженифър можеха да се отронят сълзи, тя щеше да заплаче.
— Обичай ме и няма да има защо повече да ти причинявам болка. От теб искам само да ме обичаш.
Дженифър беше също толкова неспособна да го обича, колкото да се разплаче с повредените си очи. По-лесно бе да заобича усойница, скала или студеното, безразлично междузвездно пространство.
— Имам нужда само от любов — настоя той.
Дженифър знаеше, че той не може да обича. Всъщност нямаше представа какво означава да обичаш. Искаше го, само защото бе невъзможно да го получи, защото беше загадка за него, великото неизвестно. Дори да беше в състояние да го заобича и да го убеди в любовта си, Дженифър нямаше да се избави, защото получената най-накрая любов нямаше да го трогне, щеше да се превърне в отрицание на самата себе си и той щеше да продължи да я измъчва просто по навик.
Изведнъж трополенето на дъжда се възобнови. Гласове в коридора. Скърцащи колела на количките, с които разнасяха вечерята.
Мъчението свърши. Засега.
— Тази вечер не мога да остана по-дълго — обади се Брайън. — Не обичайната вечност.
Той се изсмя на забележката си, очевидно доволен от остроумието си, но за Дженифър тя прозвуча като мрачно и предизвикателно ръмжене.
— Работата най-неочаквано се разрасна — обясни той. — Толкова много се натрупа. Страхувам се, че е време да бягам.
Както винаги преди тръгване той се наведе над парапета на леглото и я целуна по безчувствената лява страна. Дженифър не можеше да усети натиска или повърхността на устните му по бузата, а само лека прохлада като докосване на крилце на пеперуда. Подозираше, че по все още чувствителната дясна страна целувката щеше да й се стори същата, може би само малко по-студена.