— Как си, Сами? — попита човекът с плъховете.
Гласът му звучеше необичайно заинтересован:
— Справяш се, нали?
Макар и винената пелена да беше притъпила инстинкта на самосъхранение на Сами Шамроу дотолкова, че да го откъсне от чувството за страх, той знаеше, че би трябвало да се страхува. Затова остана неподвижен. Само впери поглед към входа, сякаш в сандъка се беше промъкнала гърмяща змия.
Човекът с плъховете проговори:
— Само исках да ти кажа, че няма да се появявам известно време. Имам много работа. Затрупан съм. Първо трябва да се погрижа за по-неотложни дела. А като свърша, ще съм толкова изтощен, че ще спя цял ден.
Липсата на чувство за страх не означаваше, че Сами е станал смел. Не дръзваше да проговори.
— Можеш ли да си представиш колко ме изтощава тази работа, Сами? Не? Прочистване на стадото, отделяне на сакатите и болните — никак не е приятно, уверявам те.
Човекът с плъховете се усмихна и поклати глава. От брадата му се разлетяха блестящи дъждовни капчици и опръскаха Сами.
Дори в успокоителната утроба на виненото замайване, Сами все пак успя да се учуди на внезапната словоохотливост на човека с плъховете. Но колкото и да беше изненадващ, монологът на огромния мъж странно напомняше нещо познато, дочуто отдавна на друго място, но не можеше да се сети кога, къде и от кого. Сами изпита усещането за нещо вече преживяно не от стържещия глас или от самите думи, а от тона на откровенията, необичайната сериозност, ритъма на речта.
— Да се справя с напаст като вас е много изтощително — заяви човекът с плъховете. — Повярвай ми. Изтощително. Щеше да е много по-лесно да ви ликвидирам още при първата среща, да ви накарам да пламнете от само себе си или да се взривите. Нали би било чудесно?
„Не! Ярко, вълнуващо, разбира се интересно, но не и чудесно“ — помисли Сами, въпреки че страхът му още се таеше потиснат.
— Но за да изпълня повелята на съдбата си — продължи човекът с плъховете, — да стана това, което се иска от мене, трябва да ви покажа гнева си, да ви накарам да треперите и да се унижавате пред мене, да разберете смисъла на проклятието си.
Сами си спомни къде бе чувал подобни приказки. От друг скитник. Може би преди година и половина или две години В Лос Анжелис. Един тип на име Майк имаше месиански комплекс, вярваше, че е избран от Бога, за да накара света да плати за греховете си. Най-накрая си повярва дотам, че намушка с нож трима-четирима души, които чакаха на опашка пред едно кино, където прожектираха първоначалната режисьорска версия на „Прекрасните приключения на Бил и Тед“ с двайсет минути изрязан дотогава материал.
— Знаеш ли в какво се превръщам, Сами?
Сами само се вкопчи във втората двулитрова бутилка.
— Превръщам се в нов бог — не дочака отговор човекът с плъховете. — Необходим е нов бог. Аз съм избран. Предишният бог беше прекалено милостив. Нещата се изплъзнаха от контрол. Мой дълг е да Стана и след Ставането да управлявам по-строго.
На светлината на свещите дъждовните капчици по косата, веждите и брадата на човека с плъховете блестяха, сякаш объркан занаятчия го бе украсил със скъпоценни камъни като яйце на Фаберже.
— Като се справя с по-неотложните присъди и си почина, ще те навестя пак — обеща човекът с плъховете. — Просто не исках да останеш с впечатлението, че съм те забравил. Не ми се ще да се чувстваш изоставен и пренебрегнат. Бедният, бедният Сами. Няма да те забравя. Това не е празно обещание, това е свещеното слово на новия бог.
После човекът с плъховете сътвори зловещо чудо, за да докаже, че той не е забравен дори в безпаметната забрава на винения океан. Затвори очи и когато пак повдигна клепачи, очите вече не бяха в абаносово черно и жълто, а представляваха снопчета мазни бели червеи, които се гърчеха в кухите орбити. Отвори уста и се разкриха остри като бръснач зъби. От тях капеше отрова, лъскав черен език трепкаше като на раздразнена змия. Отвътре изригна дъхът му с отвратителна воня на разлагаща се плът. Главата и тялото набъбнаха, пукнаха се, но този път не се разпаднаха на орда плъхове. Вместо това човекът с плъховете и дрехите му се разпиляха на стотици хиляди черни мухи, които изпълниха сандъка, забръмчаха злобно и се заблъскаха в лицето на Сами. Крилата им свистяха толкова силно, че дори заглушиха плющенето на дъжда и после…
Изчезнаха.
Изпариха се.
Завесата увисна надолу — тежка и мокра.
Колебливите пламъчета на свещите заиграха по дървените стени.
Въздухът ухаеше на восък с дъх на боровинки.
Сами отпи няколко едри глътки направо от бутилката, вместо да отлее в мазния буркан от конфитюр, който използваше като чаша. Виното се разля по наболата четина на брадата му, но това не му направи впечатление.