Единственото му желание бе да остане безчувствен, отчужден. Ако през последните десет минути бе запазил връзка с чувството си за страх, несъмнено щеше да се подмокри.
Освен това смяташе, че е много важно да запази позицията на отчужден наблюдател, за да помисли върху току-що изреченото от човека с плъховете без излишни емоции. При предишните срещи съществото почти не говореше и никога не разкриваше мотивите или намеренията си. А сега бърбореше за прочистване на стадото, съд, божественост.
Ценна беше информацията, че умът на човека с плъховете е изпълнен с налудничави мисли също както задръстената глава на стария Майк, убиеца на киномани. Въпреки способността си да се появява от небитието и да се разтваря във въздуха, въпреки нечовешките си очи и превъплъщението в различни форми, този разбъбрил се бог вече не изглеждаше по-особен от безбройните наследници на Чарлс Мансън и Ричард Рамирес, които чуваха вътрешни гласове, убиваха за удоволствие и пълнеха хладилници с отрязаните глави на жертвите си. Ако в основата си беше като останалите психопати, тогава дори с необикновените си таланти той оставаше уязвим като тях.
Дори през замъгленото от виното съзнание Сами разбираше, че това прозрение може да се окаже полезно средство за оцеляване. Проблемът обаче беше, че никога не се беше справял добре с оцеляването.
От мислите за човека с плъховете го заболя глава. По дяволите, самата перспектива да оцелее му причиняваше мигрена. Кой искаше да оцелее? И защо? Само щеше да отложи смъртта за по-късно. Всяко оцеляване не е нищо друго, освен краткосрочно тържествуване. Накрая всички чака забрава. И единствено болка междувременно. Според Сами най-ужасното при човека с плъховете не беше това, че убива хората, а че явно му харесва да ги кара първо да страдат и ги подлага на страдания, вместо тихо да отстрани жертвите си от света.
Сами наклони бутилката и наля вино в бурканчето на пода, което притискаше с краката си, за да не се разлее. После го поднесе към устните си. В блещукащата рубинена течност потърси непрогледен, спокоен, съвършен мрак.
9
Мики Чан седеше сам в едно сепаре в дъното и гледаше съсредоточено супата.
Кони го забеляза веднага щом бутна входната врата на китайското ресторантче в Нюпорт Бийч и се запъти към него между черните лакирани столове и масите със сребристосиви покривки. Между лампите на тавана се извиваше рисуван дракон в червено и златно.
Дори и да я беше видял, Мики се преструваше, че не я забелязва. Загребваше внимателно от супата, преглъщаше и после пак загребваше с лъжицата, без да отделя поглед от чинията.
Беше дребен, но жилав. Наближаваше петдесетте. Косата му беше късо подстригана. Кожата му имаше цвят на дребен пергамент.
Оставяше кавказките си клиенти да вярват, че е китаец, но всъщност беше бежанец в Съединените щати от Виетнам след падането на Сайгон. Според слуховете бил детектив в отдел „Убийства“ в сайгонската полиция или офицер в южновиетнамската държавна сигурност, което сигурно отговаряше на истината.
Някои твърдяха, че в стаята за разпити бил кошмарен, прибягвал до всякакви средства, за да пречупи волята на заподозрян престъпник или комунист, но Кони се съмняваше в истинността на тези истории. Мики й харесваше. Беше твърд, но имаше излъчване на човек, който е преживял огромна загуба и е способен на дълбоко съчувствие.
Кони приближи до масата. Мики проговори, без да вдига поглед от супата:
— Добър вечер, Кони.
Тя седна в сепарето срещу него.
— Загледал си се в чинията, сякаш там е смисълът на живота ти.
— Така е — отвърна той все още с лъжица в ръка.
— Наистина ли? Според мен там има само супа.
— Смисълът на живота може да се открие и в чиния супа. Супата винаги почва с някакъв бульон, който е като жизнения сок на дните ни.
— Бульон?
— Понякога в него има фиде, друг път зеленчуци, белтък, парчета пилешко или скариди, гъби, може би ориз.
Мики така и не вдигаше поглед към Кони и тя осъзна, че е почнала да се вглежда в супата му почти също толкова напрегнато.
— Понякога е горещ, понякога студен — продължи Мики. — Случва се нарочно да е студен и тогава е вкусен, дори без следа от топлина. Но ако трябва да се сервира горещ, а е изстинал, вкусът му е неприятен или се пресича в стомаха, а може би и двете.
Силният му, но мек глас имаше хипнотизиращ ефект. Кони очарована гледаше гладката повърхност на супата, забравила всичко друго в ресторанта.
— Помисли си — каза Мики, — преди да се изяде, супата има стойност и смисъл. А след като бъде погълната, губи стойност за всички, освен за този, който я е изял. Тя престава да съществува, след като постигне целта си. Остава само празната чиния. А чинията символизира или недостиг и нужда, или приятно очакване на още супа.