Чорапите също бяха мокри, но не ги махна. Реши да забърше плочките в антрето след като се преоблече с чисти и сухи дрехи.
Спря в кухнята да остави хляба и горчицата на шкафа до дъската за рязане. По-късно щеше да си направи сандвичи със студено пилешко. Умираше от глад.
Кухнята блестеше. Хари се радваше, че отдели време сутринта да почисти след закуската. Гледката на неприбраните съдове щеше да му е неприятна сега.
От кухнята мина в трапезарията и после по късия коридор към спалнята с вечерния вестник в ръка. Спря на прага, запали лампите… и откри скитника на леглото си.
Заешката дупка, в която бе попаднала Алиса, изобщо не можеше да се сравнява с усещането за потъване в пропаст при вида на скитника.
Изглеждаше още по-едър от предишните срещи навън и по коридора в службата. По-мръсен. По-отвратителен. Не беше полупрозрачен като привидение. Всъщност с буйната рошава коса и брада, с наслоените пластове мръсотия и набразденото от белези лице и с тъмните дрехи, които бяха толкова измачкани и зацапани, че напомняха за платното, увито около египетските мумии, той изглеждаше по-реален от самата стая. Приличаше на фигура, нарисувана до най-малката подробност от фотореалист и наложена върху картина на художник-минималист, изобразяваща спалня.
Скитникът отвори очи. Бяха като кървави локви.
Той се изправи и каза:
— Въобразяваш си, че си нещо особено. Но и ти си само едно животно, ходеща мръвка като всички останали.
Хари пусна вестника, издърпа револвера от кобура и извика:
— Не мърдай!
Натрапникът не му обърна никакво внимание, преметна крака и стана.
По покривката, възглавниците и дюшека останаха отпечатъците от главата и тялото на скитника. Призраците можеха да вървят през снега, без да оставят следи, а халюцинациите бяха безтегловни.
— Още едно болно животно.
Ако не друго, поне гласът му беше по-дълбок и стържещ, отколкото на улицата в Лагуна Бийч — гърленият глас на звяр, който се е научил да говори с големи усилия.
— Смяташ се за герой, а? Голяма работа! Голям герой! Ама ти си нищо, пикльо, ето това си ти. Нищо!
Хари не можеше да повярва, че ще се случи пак същото. Не беше възможно да се повтори само за един ден и, за Бога, не в собствената му спалня.
Отстъпи крачка назад от прага и каза:
— Ако не легнеш веднага на пода по корем с ръце на гърба, веднага, Бог ми е свидетел, че ще ти пръсна черепа.
Скитникът заобиколи леглото и тръгна към Хари.
— Въобразяваш си, че можеш да застреляш, когото си поискаш, да блъскаш, когото ти хрумне и няма кой да те спре, но с мен номерът няма да мине, мен не можеш да застреляш и това да е краят.
— Спри! Веднага! Чуваш ли?
Натрапникът не спря. Огромната му сянка се движеше по стената.
— Ще ти разпоря корема, ще извадя червата и ще те накарам да ги помиришеш преди да пукнеш.
Хари държеше револвера с две ръце. Стойка на стрелец. Знаеше какво прави. Стреляше добре. На такова малко разстояние можеше да улучи пърхащо врабче, какво остава за тази горила. Имаше една-единствена възможна развръзка. Натрапникът щеше да се пльосне като парче месо, по стената щеше да се разплиска кръв. Друг сценарий беше невъзможен. И все пак Хари чувстваше, че никога не е бил изложен на такава опасност. Беше много по-уязвим, отколкото сред манекените в лабиринта на тавана.
— Вие хората — каза скитникът, докато заобикаляше края на леглото, — сте много забавна играчка.
Хари за последен път му заповяда да спре.
Но той продължаваше. Беше може би на десет стъпки, осем, шест.
Хари откри огън. Изстрелите следваха един след друг бързо и уверено, без пауза, през която откатът да отклони дулото. Един, два, три, четири. Трясъкът в малката спалня беше оглушителен. Хари беше сигурен, че всеки изстрел попада в целта — три в тялото, четвъртият в основата на гърлото от разстояние не повече от една ръка, от който главата се завъртя като в комичен трик.
Скитникът не падна, не се олюля назад. Само леко се поклащаше при всеки изстрел. Изстрелът в гърлото почти от упор разтвори ужасна рана. Куршумът сигурно го бе пронизал докрай с още по-кошмарна рана отзад на врата и със счупване или разкъсване на гръбнака. Кръв обаче не бликна, не потече, дори не се процеди, сякаш сърцето отдавна бе спряло да тупти и кръвта се беше втвърдила по съдовете. Скитникът продължаваше да се приближава. Не можеше да бъде спрян, както не може да се спре експресен влак. Налетя на Хари, изкара му въздуха, повдигна го, понесе го назад и го блъсна в стената на коридора. Ударът беше толкова силен, че зъбите на Хари изтракаха шумно и револверът падна от ръката му.
Болката се разпространи от кръста към раменете на Хари като разтварящо се японско ветрило. За миг му се стори, че ще изгуби съзнание, но ужасът предотврати припадъка. Притиснат до стената, с висящи във въздуха крака, замаян от разрушителната сила на удара, Хари се чувстваше безпомощен като дете в желязната хватка на нападателя. Ако успееше обаче да запази съзнание, може би щеше да възвърне силите си или да измисли нещо да се спаси, каквото и да е — ход, номер, нещо за отвличане на вниманието.