Запрати го към Хари. Той се сниши. Кълбото мина над главата му на съвсем малко разстояние. Хари закри лице с ръка и извика, когато изпепеляващата маса профуча покрай него. Леглото се подпали, сякаш завивките бяха напоени с бензин.
Когато Хари вдигна поглед, на прага нямаше никой. Скитникът бе изчезнал.
Грабна револвера от пода и хукна към коридора. Пламъците по килима близнаха обутите му крака. Зарадва се, че чорапите му бяха прогизнали.
Коридорът беше празен, което беше хубаво, защото никак не му се искаше нов сблъсък с… с каквото и по дяволите вече да се беше сблъскал, при положение, че куршумите не помагаха. Кухнята беше отляво. Поколеба се, после се изправи на прага, готов за стрелба. Огън обгръщаше шкафовете. Пердетата се виеха като полите на танцьорки в ада. Кълба дим се носеха към него. Хари не спря. Антрето отпред, дневната отдясно, където можеше да е онова нещо, нещо, не скитник. Не му се минаваше под свода. Страхуваше се, че съществото ще се нахвърли върху него и ще го сграбчи с горящите си ръце, но трябваше да действува бързо — всичко се изпълваше с дим и той се закашля от недостига на чист въздух.
Хари се запромъква към антрето с долепен до стената гръб и с лице към свода. Държеше оръжието пред себе си по-скоро по заучен навик, отколкото заради вяра в неговата ефикасност. Пък и в барабана оставаше един-единствен куршум.
Дневната също гореше. В средата стоеше огнената фигура, обгърната отвсякъде от пламъци, с прострени ръце да обхване разбушувалата се стихия. Очевидно не изпитваше болка, може би дори беше във възторг. Сякаш всяко изгарящо докосване на огъня му доставяше извратено удоволствие.
Хари беше сигурен, че съществото го наблюдава сред пламъците. Страхуваше се, че може внезапно да се хвърли пак срещу него и както бе разперило ръце да го притисне до стената.
Промъкна се странично през свода в малкото антре. Обви го задушлив и заслепяващ пушек откъм спалнята. Последното, което Хари успя да види, бяха прогизналите обувки. Грабна ги със същата ръка, с която държеше револвера. От гъстия дим в антрето не проникваше никаква светлина дори от буйните пламъци зад него. Очите му пареха и се насълзиха. Принуди се да ги затвори здраво. В непрогледния мрак имаше опасност да загуби чувство за ориентация дори в тясното пространство на антрето.
Мъчеше се да не вдишва. Отровният въздух щеше да го накара да падне на колене, да се задави и да му се завие свят. Но откакто излезе от спалнята, не беше вдишал дори глътка чист въздух, затова нямаше да издържи дълго, най-много няколко секунди. В мига, когато грабна обувките, Хари заопипва за бравата, но не можа да я намери в тъмнината. Трескаво я затърси, почти изпадна в паника, но с лявата ръка я напипа. Заключена. Беше пуснато и резето. Дробовете го пареха като подпалени. Гърдите го боляха. Къде ли беше резето? Трябваше да е над бравата. Искаше да диша, намери резето, трябваше да диша, не можеше, отключи резето, усети пълзящ вътрешен мрак, много по-опасен от външния, рязко отвори вратата и се хвърли навън. Още бе обгърнат от дима, излязъл през вратата в хладната нощ. Наложи се да завие надясно, за да намери чист въздух. Усети първото вдишване, студено като лед, в дробовете.
В градината на двора, където се виеха алеи между азалиите, живия плет и лехите със сочни английски иглики, заобиколени от П-образната сграда, Хари енергично запримигва, за да проясни зрението си. Забеляза няколко съседи да излизат от апартаментите си на първия етаж, а на площадката към апартаментите на втория етаж стояха още двама. Вероятно вниманието им бе привлечено от изстрелите, защото в този квартал стрелбата не беше нещо обичайно. Гледаха го изумени от виещия се гъст дим през входната врата, но му се стори, че не чува никой да вика „пожар“ и затова се развика. Останалите подеха неговия вик.
Хари се втурна към една от двете алармени инсталации на площадката на първия етаж. Пусна револвера и обувките и натисна лоста, за да счупи матовото стъкло. Чу се тревожен звън.
От дясната му страна прозорецът на собствената му дневна, който гледаше към двора, се пръсна. По бетонената площадка се посипаха стъкла. Избиха се стълбове пушек и пламъци. Хари очакваше горящия човек да прескочи счупения прозорец и да продължи преследването.
Изведнъж нелепо му хрумна песента от един филм: „На кого ще се обадиш? НА ЛОВЦИТЕ НА ДУХОВЕ!“
Сякаш се намираше във филм на Дан Акройд. Сигурно би се разсмял, ако не беше толкова уплашен, че сърцето му едва не изхвръкна.
В далечината се чуха сирени. Воят им бързо приближаваше.
Хари затича от врата на врата и ги заблъска с юмруци. Още приглушени взривове. Странно стържене на метал. Непрекъснат сигнал за тревога. Последователно чупене на стъкла, сякаш полудялата буря блъскаше със стотици чукове. Хари не се огледа за източника на звуците. Тичаше да обиколи вратите.