Замисли се за Ели, детето на сестра й, което живееше в Санта Барбара с Ладбрукови. Нямаше я на снимките, но сигурно приличаше на Кони не по-малко от самата Колийн. Помъчи се да си изясни какви чувства изпитва от съобщението, че има племенница. Както каза Мики Чан, беше чудесно да имаш семейство, да знаеш, че не си сам на този свят, след като цял живот не си имал никого. Обзе я приятно вълнение при мисълта за Ели, но то изчезна заради страха, че племенницата може да се окаже по-тежко бреме от всички вещи на този свят.
Ами ако се срещне с Ели и я хареса?
Не. Въпросът не беше в харесването. И преди се беше случвало да бъде мила с хората и да получава от тях същото. Любовта. Ето какво я тревожеше.
Подозираше, че любовта, макар и благословено чувство, може да е и тежка верига. Губи ли се свободата, когато обичаш или когато те обичат? Не знаеше, защото никога не беше давала и получавала такова силно и дълбоко чувство като любовта или най-малкото онова чувство, за което бе чела в безброй велики романи. Там пишеше, че любовта може да е капан, жесток затвор, а и в живота се беше сблъсквала със сломени от нея хора.
Толкова дълго беше живяла сама.
Но в самотата се чувстваше добре.
Промяната предполагаше ужасен риск.
Загледа се в усмихнатото лице на сестра си с почти истински цветове на снимката „Кодак“. Отделяха я само лъскавата повърхност на фотографията и… петте дълги години след смъртта й.
Най-тъжните думи, изречени или написани в света, са тези: „а можело е и да се случи.“
Никога нямаше да се види със сестра си. Можеше обаче да се запознае с племенницата си. Но трябваше да събере смелост.
Извади от хладилника още една бира, върна се до масата и седна да погледа още малко лицето на Колийн. Но то беше закрито от вестник. „Реджистър“, Едно заглавие привлече вниманието й: „ПРЕСТРЕЛКА В РЕСТОРАНТ В ЛАГУНА БИЙЧ… ДВАМА УБИТИ, ДЕСЕТ РАНЕНИ“
Загледа се продължително и стреснато във вестника. Само преди минута не беше там, не беше никъде в дома й, защото изобщо не го беше купувала.
Когато отиде за втората бира до хладилника, изобщо не се обърна с гръб към масата. Беше сигурна, че в апартамента няма никой друг. Но дори някой да се беше промъкнал, не можеше да не го забележи в кухнята.
Кони докосна вестника. Беше истински, но допирът я смрази, сякаш докосна бучка лед.
Взе го в ръце.
Миришеше на пушек. Страниците бяха потъмнели до кафяво по разрязаните ръбове, към средата цветът ставаше жълтеникав и съвсем избледняваше. Сякаш вестникът беше измъкнат от пожар миг преди да пламне.
12
Короните и на най-високите палми се губеха във виещия се пушек.
Изумените и разплакани жители бързо се отдръпнаха пред пожарникарите в защитни облекла в черно и жълто и високи гумени ботуши. Те бързо разгънаха маркучите и ги задърпаха през алеите и цветните лехи. Дотичаха още пожарникари с брадви в ръце. Някои носеха кислородни апарати, за да влязат в изпълнената с дим сграда. Бързото им пристигане означаваше, че повечето апартаменти ще бъдат спасени.
Хари Лайън погледна към неговото крило в южната част на сградата. Прониза го остра болка от загубата. Всичко пропадна. Подредените по азбучен ред книги, компактдисковете на спретнати купчинки в чекмеджета според вида музика и после според името на автора или изпълнителя, чистата бяла кухня, внимателно гледаните растения, двайсет и деветте тома на дневника, който си водеше ежедневно от деветгодишна възраст (отделен том за всяка година)… Всичко пропадна. Прилоша му от мисълта как хищният огън си пробива път през стаите и над малкото оцелели предмети се трупат сажди и как светещата чистота се превръща в разпиляна мръсотия.
Спомни си за „Хондата“ в гаража зад сградата и се запъти натам, но спря, защото му се стори глупаво да рискува живота си, за да спасява колата. Освен това беше председател на сдружението на жилищните собственици. В такъв момент трябваше да остане със съседите, да ги успокои, да ги утеши, да ги посъветва за застраховките и други неща.
Пъхна револвера, за да не уплаши пожарникарите и изведнъж се сети за думите на скитника, когато го притискаше до стената и не му даваше да диша: „Първо всичко и всички, които обичаш… а после тебе!“
Замисли се върху казаното и възможните последствия. По гърба му пропълзя ледена тръпка, по-страшна от всяка дотогавашна уплаха, толкова черна, колкото беше ярък пожарът.
Все пак тръгна към гаражите. Внезапно изпита отчаяна нужда от колата.
Хари заобикаляше пожарникарите и когато зави покрай сградата, въздухът беше изпълнен с хиляди горящи частици като пърхащи светулки в завихрените от горещината въздушни течения. Някъде горе на покрива нещо изпращя зловещо. Последва оглушителен трясък. По тротоара и храстите се посипа порой от горящи отломки.