Хари закри с ръце главата си. Страхуваше се, че косата му ще се подпали. Надяваше се дрехите му да са още влажни. Измъкна се от падащия огън невредим и блъсна желязната врата, която беше още студена от дъжда.
Мократа алея зад сградата беше осеяна със стъкла от изпочупените задни прозорци и с дъждовни локви, където се отразяваха медночервените отблясъци от неукротимата стихия под покрива на сградата. Хари се затича сред змиевидните отражения.
Задната алея беше все още празна, когато стигна до вратата на гаража и я отвори рязко. Само след миг обаче се появи пожарникар и му извика да се дръпне.
— Полиция! — отговори Хари.
Надяваше се по такъв начин да спечели няколкото секунди, от които се нуждаеше, въпреки че не спря да покаже полицейската си значка.
Дългият покрив на гаражите вече се бе подпалил на места от падащите отломки. Тънък дим се процеждаше в неговия двоен гараж през напоената с катран хартия между гредите.
Ключовете. Хари изведнъж се уплаши, че ги е оставил на масичката в антрето или в кухнята. Закашля се от лютивата струйка дим, отчаяно потупа джобовете си и с облекчение дочу дрънкането на ключовете в джоба на спортното сако.
„Първо всичко и всички, които обичаш…“
Излезе на заден ход от гаража, смени скоростите, зави покрай пожарникаря и избяга по алеята две секунди преди приближаващата се пожарна кола да я блокира. Броните им едва не се удариха, когато Хари излетя с „Хондата“ на улицата.
Мина три-четири пресечки с нехарактерна за него безразсъдност — промушваше се между другите коли, минаваше на червено. Изведнъж радиото се включи от само себе си. Сепна го дълбокия, стържещ глас на скитника от колоните:
— Сега трябва почивка, герой такъв. Трябва почивка.
— Какво по дяволите?
Отвърна му само съскането на статично електричество в радиото.
Хари отпусна съединителя. Посегна да изключи радиото, но се поколеба.
— Много съм уморен… малко ще дремна…
Съскане.
— Така че разполагаш с един час…
Съскане.
— …но ще се върна…
Съскане.
Хари не можеше да се съсредоточи в оживеното движение по улицата, непрекъснато гледаше към осветеното радио. То грееше в мека зелена светлина, но му напомни за ярките червени очи на скитника — първо кървави, после огнени.
— …голям герой… просто ходеща мръвка…
Съскане.
— …стреляй по когото си искаш… много си важен… но да стреляш по мене… никога… не по мене… не по мене…
Съскане. Съскане. Съскане.
Колата премина през пълна с вода дупка в платното. Фосфоресциращи бели струи плиснаха около колата като ангелски крила.
Хари докосна радиото. Не изключваше възможността да го удари ток или нещо по-лошо, но не се случи нещо. Изключи радиото и съскането спря.
Не се опита да мине на червено при следващия светофар. Бавно се нареди в чакащата редица коли. Мъчеше се да подреди мислите си за преживяното през последните няколко часа.
На кого ще се обадиш?
Не вярваше в призраци или преследвачи на призраци.
Въпреки всичко трепереше и то не само от влажните дрехи. Включи отоплението.
На кого ще се обадиш?
Призрак или не, поне скитникът не беше халюцинация. Не беше признак на умопомрачение. Беше истински. Може би не човек, но истински.
Тази мисъл беше странно успокояваща. Хари се страхуваше най-много не от свръхестественото или от неизвестното, а от вътрешния хаос на лудостта. Сега обаче заплахата изглеждаше, че идва от външен противник — безкрайно необичаен и ужасяващо могъщ — но поне външен.
Светна зелено, колите потеглиха и той огледа улиците на Нюпорт Бийч. Забеляза, че е тръгнал на запад към крайбрежието и на север от Ървин. За пръв път осъзна накъде се е запътил. Коста Меза. Апартамента на Кони Гъливър.
Изненада се. Горящото привидение обеща да унищожи всичко и всички, които Хари обичаше и то преди да съмне. Все пак Хари предпочете да отиде при Кони преди да се обади на родителите си в Кармел Вали. Преди известно време бе забелязал, че интересът му към нея е по-голям, отколкото имаше желание да признае, но може би това не изразяваше цялата сложност на чувствата му дори пред самия него. Знаеше, че я харесва, макар и причината да представляваше загадка за него, като се има предвид колко различни един от друг бяха двамата и колко затворена в себе си е Кони. Хари не беше сигурен също и в дълбочината на чувството, знаеше, само че е дълбоко — достатъчно дълбоко, за да се превърне в най-голямото откровение в ден изпълнен с откровения.