Тази вечер във вторник двамата с Дани седяха заедно с трима възрастни мъже, старица с набръчкано като смачкан плик лице, но с пъстър шал и яркочервена барета и окаян младеж с обезобразено лице. Всички бяха окъсани, но не мръсни, непригладени, но миришеха на чисто.
Джанет не разговаряше с никого, въпреки че й се искаше да поприказва. Толкова отдавна не беше бъбрила с никого, освен с Дани, но се плашеше от празните приказки с други хора.
Освен това се страхуваше да не попадне на прекалено любопитни. Не желаеше да отговаря на въпроси за себе си и за миналото си. В края на краищата беше убийца. И ако полицията беше намерила трупа на Винс в пустинята на Аризона, не беше изключено да я издирват.
Не се налагаше да разговаря дори с Дани, той нямаше нужда от напомняния да се храни или да се държи прилично. Макар и само петгодишно, момчето беше възпитано и знаеше как да се държи на масата.
Джанет страшно се гордееше с него. Докато се хранеха, тя от време на време приглаждаше косата му, докосваше го по вратлето или го потупваше по рамото, за да разбере колко се гордее с него.
Божичко, колко го обичаше. Толкова малък, толкова невинен, толкова търпелив при непрекъснатите изпитания. Нищо не бива да му се случи. Трябва да има възможност да порасне и да стане човек.
Джанет можеше да се радва на вечерята само доколкото успяваше да сведе до минимум мислите за полицая. Този, който можеше да изменя формата си. Който се превърна почти във върколак от филмите. Който се превърна във Винс, докато наоколо бурята гърмеше и трещеше и който спря Рошльо насред въздуха.
След днешната среща в алеята Джанет подкара на север под поройния дъжд, извън Лагуна Бийч към Лос Анжелис. Отчаяно се мъчеше да увеличи разстоянието между тях и загадъчното същество, което искаше да ги убие. То каза, че може да ги открие навсякъде и тя му повярва. Но чакането на смъртта беше непоносимо.
Стигна само до Корона Дел Мар, следващия град по крайбрежието и осъзна, че трябва да се връща. В Лос Анжелис трябваше да разучи кои квартали са най-подходящи за ровене в боклука, когато минават боклукчиите, за да търси консервни кутии преди тях, къде полицията проявява най-голяма търпимост, къде се връщат консерви и бутилки, къде да намери друг благодетел като господин Ишигура и още много неща. В момента не разполагаше с достатъчно пари и не можеше да си позволи да стопи оскъдните им спестявания, докато научи хватките на новото място. Или в Лагуна Бийч, или никъде.
Може би най-лошото в живота на бездомните бедняци е липсата на възможност за избор.
Зави обратно към Лагуна Бийч. Мислено се укоряваше за похабения бензин.
Паркираха в една странична улица и прекараха целия дъждовен следобед в колата. На сумрачната светлина от бурята Джанет почете на Дани от дебела книга с приказки, която бе намерила в една кофа за боклук. Рошльо дремеше на задната седалка. Дани обичаше да му четат. Седеше очарован, а по лицето му пробягваха сребристите и перлени отблясъци от дъждовните струи по предното стъкло.
Сега вече дъждът беше спрял, денят свърши, вечерята приключи и беше време да се връщат в стария „Додж“, за да пренощуват. Джанет се чувстваше изтощена и знаеше, че Дани ще заспи моментално. Но тя се страхуваше да затвори очи, да не би полицията да ги намери и изненада в съня.
Събраха мръсните чинии и ги занесоха както винаги в мивката. Точно тогава към тях се приближи готвачката на име Лорета. Джанет не знаеше фамилното й име. Лорета беше едра жена на около петдесет години. Кожата й беше гладка като порцелан, без нито една бръчка, сякаш не знаеше какво е грижа или тревога. Ръцете й бяха силни и зачервени от кухненската работа. Носеше тенджера с остатъци от месото.
— Още ли се навърта тук кучето? — попита Лорета. — Оня сладур дето идва с вас последните няколко пъти?
— Рошльо — обади се Дани.
— Привърза се към момченцето ми — обясни Джанет, — сега е навън на алеята, чака ни.
— Е, приготвила съм му нещичко — каза Лорета и посочи остатъците.
Една красива руса сестра, както стоеше до работното място на месаря и пиеше чаша мляко, дочу разговора им.
— Наистина ли е сладък?
— Чуден е — отговори Лорета, — не е от някаква порода, но трябва да го снимат по филмите, такава муцунка има.
— Луда съм по кучетата — каза сестрата. — Имам три. Обожавам кучетата. Може ли да го видя?
— Разбира се, елате — засуети се Лорета, после се спря и се усмихна на Джанет. — Имаш ли нещо против Анджелина да го види?
Явно Анджелина беше сестрата.