— Господи, не, разбира се, защо? — учуди се Джанет.
Лорета тръгна към изхода. В тенджерата имаше не мас и лой, а отбрани парченца шунка и пуйка.
Отвън под конуса жълта светлина от лампата на охраната търпеливо ги чакаше Рошльо. Главата му беше обърната надясно, едното ухо стоеше щръкнало, а изражението му беше сякаш въпросително. Студеният вятър, първото раздвижване на въздуха, след като бурята премина, разрошваше козината му.
Анджелина тутакси се възхити:
— Ама той е чуден!
— Мой е — каза Дани толкова тихо, че едва ли го чу друг, освен Джанет.
Рошльо сякаш разбра похвалата на сестрата, ухили се и пухкавата му опашка заудря по настилката.
Може би наистина разбираше. Още в мига, когато го срещнаха, Джанет разбра, че Рошльо е умно кученце.
Анджелина взе от ръцете на готвачката тенджерата, избърза пред всички и приклекна пред кучето.
— Много си сладък. Я виж тук, приятелче. Добре ли изглежда? Хващам се на бас, че ще ти хареса.
Рошльо изгледа Джанет, сякаш искаше разрешение да пирува с остатъците от месото. Сега беше само улично куче, но очевидно някога е бил гледан в къща. Проявяваше въздържаност, която се придобива само от обучение и способност да отвръща на любовта, която при кучетата, а може би и при хората, се развива, когато са обичани?
Джанет кимна.
Чак тогава кучето се нахвърли на яденето и лакомо захапа парчетата и изрезките.
Неочаквано Джанет Марко изпита близост към кучето, която я изненада. Родителите й се отнасяха към нея с жестокостта, която някои болни хора проявяват към животните. Всъщност сигурно биха се отнесли по-добре към някое куче или котка. Винс не беше по-добър. Макар и да нямаше признаци да е бито или гладувало, кучето явно беше изоставено. Нямаше каишка, но не бе израсло на улицата, защото искаше да се хареса и чакаше обич. Изоставянето също е форма на тормоз. Иначе казано, Джанет и кучето имаха много общи преживявания, страхове и страдания.
Тя реши да го задържи, независимо от свързаните с това неприятности и разходи. Връзката между тях беше достойна за уважение — и двамата бяха живи същества, способни на смели и самоотвержени постъпки, а и двамата бяха изпаднали в нужда.
Докато Рошльо ядеше с кучешка енергичност, младата руса сестра го галеше, чешеше го зад ушите и му говореше галени думи.
— Казах ви, че е сладък — обади се готвачката Лорета със сияещо лице и скръсти ръце върху огромните си гърди. — Само е за филми. Страхотен сладур.
— Мой е — повтори разтревожен Дани, но пак толкова тихо, че само Джанет го чу.
Той стоеше до нея и я държеше здраво. Джанет го прегърна, за да му вдъхне увереност.
По средата на яденето Рошльо изведнъж вдигна очи от тенджерата и любопитно се загледа в Анджелина. Ухото му пак щръкна. Подуши колосаната бяла униформа и тънките ръце, после зароби глава под коленете й и се отърка в белите й обувки. Пак подуши ръцете й, близна пръстите, почна да пръхти и да скимти. Заподскача на място все по-възбуден.
Сестрата и готвачката се засмяха. Мислеха, че Рошльо реагира само на хубавата храна и оказаното му внимание, но Джанет разбра, че той реагира на нещо друго. Сред веселите гърлени звуци имаше кратки изскимтявания, сякаш долавяше някаква неприятна миризма. Освен това престана да върти опашка.
Без никакво предупреждение и за ужас на Джанет кучето се изплъзна от гальовните ръце на Анджелина, стрелна се покрай нея, промуши се край Дани, после между краката на готвачката и хукна право през отворената врата към кухнята.
— Рошльо, не! — извика Джанет.
Кучето не й обърна внимание, продължи напред и всички хукнаха след него.
Работниците в кухнята се опитаха да го уловят, но той се оказа много бърз. Измъкваше се и правеше лъжливи движения. Зъбите му изтракваха по плочките на пода. Пъхаше се под работните маси, търкаляше се, подскачаше, непрекъснато сменяше посоките, за да избегне протегнатите ръце. Проявяваше ловкостта на змиорка, задъхваше се, правеше ухилени физиономии и очевидно се забавляваше.
Все пак това не беше само игра. В същото време Рошльо настойчиво търсеше нещо, следваше някаква губеща се следа, душеше пода и въздуха. Като че ли не прояви интерес към фурните с кифличките, от чиито гъст аромат можеха да му потекат дигите. Не подскачаше към шкафовете с храната. Интересуваше го нещо друго, което за пръв път подуши по младичката руса сестра на име Анджелина.
— Лошо куче — непрекъснато повтаряше Джанет, която се присъедини към преследването, — лошо куче, лошо куче!
Рошльо я погледна обидено няколко пъти, но не спря.
Една санитарка, без да знае какво става в кухнята, бутна летящата врата с количка със съдове и кучето мигновено се възползува от отвора. Стрелна се покрай санитарката и се изгуби по коридорите на клиниката.