— Плъховете — повтори човекът и се разтрепери.
Започваше.
Сами замръзна. Ужасът го бе сковал изцяло.
Треперенето на човека с плъховете премина в гърчове, а те се засилиха и човекът започна силно да се тресе. Мазната му коса се развяваше около главата, ръцете му потръпваха, краката се тресяха, черният шлифер плющеше, сякаш бе попаднал в циклон, макар и да не се долавяше и най-лекият полъх. Мартенският въздух не трепваше както преди появата на тромавия скитник. Като че ли целият свят не беше нищо друго, освен рисуван декор и единствените актьори бяха те двамата.
Опрян на купчина асфалт, Сами Шамроу най-накрая се изправи. Стъпи на крака от страх, че скоро ще го залее прииждащата вълна от нокти, остри зъби и червени очи.
Тялото на човека с плъховете под дрехите бушуваше като чувал, пълен с побеснели гърмящи змии. Той се… променяше. Лицето му се топеше и преобразяваше, сякаш го моделираше някакво полудяло божество, което правеше поредица от чудовища, едно от друго по-ужасни. Изчезнаха тъмните белези, очите на влечуго, рошавата брада, разбърканата коса, жестоката уста. За миг лицето му беше само купчина безформена плът, буца протекла каша, червена от кръвта, а после червеникавокафява и още по-тъмна, проблясваща, като че полята с консерва кучешка храна. Изведнъж тъканта се втвърди. Главата се превърна в притиснати един до друг плъхове, цяла топка гризачи с увиснали опашки като камшици и жестоки очи като капки прясна алена кръв. Там, където от ръкавите трябваше да се подават ръце, напираха плъхове. Между копчетата на издутата риза се промушваха главите на още гризачи.
Въпреки че не за пръв път се сблъскваше с тази гледка, Сами се опита да изкрещи. Подутият му език опря небцето на пресъхналата уста и затова от гърлото му излезе само приглушено паническо хъркане. Пък и виковете нямаше да помогнат. При предишните срещи с мъчителя си крещя, но никой не откликна.
Човекът с плъховете се разпадна като разнебитено плашило при силна буря. Тялото му се разлетя на части, които при докосването на земята се превръщаха в отделни плъхове. Отблъскващите същества с мустаци, влажни носове и остри зъби пищяха, трупаха се едно върху друго и дългите им опашки биеха като камшици наляво и надясно. От ризата и от крачолите избираха още плъхове, много повече, отколкото биха побрали дрехите — двайсет, четирийсет, осемдесет, над сто.
Дрехите бавно се свлякоха на пътя като балон в човешка форма, от който е изпуснат въздухът. После и те се преобразиха. От измачканата купчина се подадоха глави и ръце, оформиха се нови гризачи, докато човекът и вонящият му гардероб не се превърнаха без остатък в гъмжило от плъхове, които се катереха един върху друг с характерната за вида невероятна пъргавост.
Сами се задъхваше. Въздухът още повече натежа като олово. Вятърът бе утихнал и сега се разстилаше неестествена неподвижност на по-дълбоките пластове на природата, докато движението на кислородните и азотните молекули се забави рязко. Сякаш атмосферата почваше да се втечнява и всяко вдишване му струваше неимоверни усилия.
След разпадането на десетки щъкащи звяра преобразеното тяло бързо се разпръсна. Тлъстите, лъскави плъхове изскочиха от купчината и се разбягаха във всички посоки. Някои отбягваха Сами, други прииждаха към него, по обувките и между краката. Омразният жив прилив се разля под сенките покрай сградите й в празния парцел, където или потънаха в стените на сградите и в земята, в невидими за Сами дупки, или просто изчезнаха.
Внезапен вятър понесе сухи, мъртви листа и хартии пред него. От края на алеята долетя свистенето на гуми и боботенето на колите по улицата. Пред лицето на Сами забръмча пчела.
Отново можеше да диша. Изправи се задъхан под яркото обедно слънце.
Лошото беше, че всичко това се случваше на дневна светлина, под слънцето — без дим, огледала, хитроумно осветление, копринени конци, скрити капаци и всички останали средства на илюзионистите.
Сами бе изпълзял от сандъка с доброто намерение да започне деня въпреки махмурлука. Може би щеше да потърси изхвърлени алуминиеви кутии, за да ги върне в пункта за вторични суровини или да изпроси нещо по улиците. Сега вече махмурлукът беше преминал, но Сами не изпитваше никакво желание да се изправи лице в лице със света.
С несигурна походка се върна до олеандровия храст. Клоните бяха отрупани с червени цветове. Сами ги отмести с ръка и се загледа в големия дървен сандък под тях.
Взе пръчка и разрови парцалите и вестниците вътре в сандъка. Очакваше оттам да изскочат няколко плъха. Но те бяха отишли другаде.
Сами се свлече на колене и пропълзя в убежището си. Завесата на олеандъра се спусна зад него.