Но когато се втурна в меко осветената болнична стая след Анджелина и видя кучето върху леглото на пациентката, за миг Джанет помисли, че то напада жената. Дръпна Дани към себе си, за го предпази от ужасната гледка, но веднага разбра, че Рошльо само е стъпил върху пациентката и я души, енергично я души и нищо повече.
— Не — крещеше жената-инвалид, — не, не!
Сякаш върху нея бе скочило не куче, а нещо друго от мрака на преизподнята.
Джанет се засрами от суетнята. Чувстваше се отговорна и се страхуваше от последствията. Съмняваше се, че двамата с Дани ще имат повече достъп до храната в кухнята на „Пасифик Вю“.
Жената в леглото беше слаба — дори не слаба, изтощена — и много бледа, имаше излъчване на призрак под светлината на лампата. Косата й беше побеляла, без блясък. Приличаше на много стара, съсухрена старица, но нещо неуловимо в нея накара Джанет да помисли, че е много по-млада, отколкото изглежда.
Очевидно беше много слаба. Мъчеше се леко да се повдигне от възглавниците и да отпъди кучето с дясната си ръка. Усети, че пристигат и преследвачите на Рошльо и обърна глава към вратата. Измършавялото й лице сигурно някога е било красиво, но сега изглеждаше мъртвешко и кошмарно, поне от една гледна точка.
Очите.
Нямаше такива.
Джанет неволно потръпна и се зарадва, че е закрила главата на Дани.
— Махнете го от мене! — пищеше жената по-ужасена, отколкото можеше да се уплаши от едно куче. — Махнете го от мене!
Отначало на сиво-розовите сенки клепачите на жената-инвалид изглеждаха просто затворени. Но когато светлината падна право върху изпитото лице, ужасното й състояние стана очевидно. Клепачите й бяха зашити като на труп. Хирургическият конец отдавна се беше разтопил, но горният и долният клепач се бяха сраснали. Под кожните гънки нямаше нищо, затова те бяха хлътнали в очните кухини.
Джанет беше сигурна, че жената не се е родила без очи. От зрение я бе лишило някакво ужасно преживяване, не природата. Колко ужасни трябва да са били раните, за да решат лекарите, че е невъзможно да сложат стъклени очи, та макар и само по козметични съображения? Мрачната интуиция подсказа на Джанет, че сляпата разтреперана пациентка се е сблъскала с някой по-лош от Винс и по-хладнокръвен от жестоките родители на Джанет.
Анджелина и един санитар се втурнаха към леглото. Нарекоха сляпата „Дженифър“ и почнаха да я успокояват. Рошльо пак скочи на пода и ги изигра с нов, неочакван ход. Вместо да хукне през вратата право към коридора, той се промъкна в банята, която беше обща със съседната стая и оттам излезе в коридора.
Хванала Дани за ръка, Джанет първа се затича след него, не само защото се чувстваше отговорна за случилото се и се страхуваше, че привилегията да се хранят в „Пасифик Вю“ е на път да им бъде отнета завинаги, а защото изпита желание да се махне от здрачната, задушна стая и страшната й обитателка с изсъхнала кожа и без очи. Стигнаха до главния коридор и оттам във фоайето.
Джанет се проклинаше, че е допуснала кучето в живота им. Най-лошото не беше дори унижението от преследването, а вниманието, което то привличаше. Джанет се страхуваше от вниманието. Да се снишава, да бъде незабележима, да се крие в ъглите и сенките на живота беше единственият начин да намали тормоза, на който беше изложена. Освен това искаше да остане буквално прозрачна за всички, поне докато мъртвият й съпруг прекара под пясъците в Аризона още година-две.
Рошльо тичаше прекалено бързо, въпреки че муцуната му беше ниско долу до пода и душеше на всяка стъпка.
Нощната администраторка във фоайето беше млада жена от латиноамерикански произход с бяла униформа и конска опашка с червена панделка. Беше се надигнала от мястото си, за да види източника на приближаващата се тупурдия. Прецени ситуацията и задействува бързо. Завтече се към входната врата в мига, когато Рошльо влетя във фоайето. Отвори я и кучето изхвърча на улицата като стрела.
Вече отвън, задъхана, Джанет спря до стъпалата пред входа. Клиниката беше на изток от крайбрежната магистрала, на една наклонена улица с индийски лаври и бутилкови дървета. От живачните лампи струеше синкава светлина. Когато неравномерният вятър разлюляваше клоните, по паважа запълзяваха сенките на листата.
Рошльо беше на около десетина метра, облян от синкавата светлина. Непрекъснато душеше тротоара, храстите, дънерите на дърветата, платното. Най-голямо внимание обръщаше на нощния въздух. Явно търсеше някаква губеща се миризма. От дърветата бурята беше откъснала десетки бодливи червени цветове, сякаш апокалиптичен прилив бе отнесъл цели колонии морски анемонии-мутанти. Кучето ги подуши и кихна. Напредваше на пресекулки, несигурно, но неотклонно се движеше на юг.