— Рошльо! — извика Дани.
Кучето се обърна и ги изгледа.
— Върни се! — помоли го Дани.
Рошльо се поколеба. После тръсна глава, пак започна да души въздуха и тръгна след преследвания призрак.
Дани с мъка преглъщаше сълзите:
— Мислех си, че ме харесва.
Думите на момчето накараха Джанет да съжали за неизречените клетви по адрес на кучето по време на преследването. Тя също го повика.
— Той ще се върне — увери тя Дани.
— Няма.
— Може би не сега, но по-късно, утре или другиден ще се върне у дома.
Гласът на детето трепереше от тъга:
— Как може да се върне у дома, когато няма дом, където да ни намери?
— Нали имаме колата — неуверено възрази Джанет.
Повече от всякога разбираше, че ръждясалият стар „Додж“ съвсем не е подходящ за дом. Невъзможността да даде нещо по-добро на детето си внезапно я изпълни със скръб, от която я заболя сърцето. Прилоша й от страх, гняв, объркване и силно отчаяние.
— Кучешките сетива са по-изострени от нашите — каза Джанет. — Ще ни открие. Ще ни открие, непременно.
Дърветата хвърляха черни сенки върху тротоара, напомняха за мъртвите листа през следващите есенни сезони.
Кучето стигна до ъгъла, зави и изчезна от погледа им.
— Ще ни намери — повтори Джанет, но самата тя не вярваше.
Вонящи бръмбари. Мокра дървесна кора. Тръпчива миризма на влажен бетон. Печено пиле в някое близко място, където живеят хора. Мушката, жасмин, мъртви листа. Плесенясал кисел дъх на земни червеи, заровени в прогизналата кал на цветните лехи. Интересно.
Повечето миризми сега са като след дъжд, защото дъждът очиства света и оставя своя отпечатък. Но и най-силният дъжд не може да отмие всички стари миризми, наслоени една върху друга, дни и седмици трупани миризми на птици, буболечки, кучета, растения, гущери, хора, червеи и котки…
Долавя дъха на котешка козина и замръзва на място. Стисва зъби, издува ноздри. Напряга се.
Смешно е това с котките. Всъщност не ги мрази, но те така подканят да ги преследваш, толкова е трудно да устоиш. Няма нищо по-приятно от котка в най-добрата й форма, с изключение може би на момче, което хвърля топка за игра и после нещо вкусно за ядене.
Почти е готов да подгони котката, да я проследи, но после носът му засмъдява от спомена за предишни одрасквания и рани, които болят дни наред. Спомня си лошото за котките — как могат бързо да се стрелнат, да те одерат и после бързо да се изкатерят по стена или дърво, където не можеш да ги настигнеш, а ти седиш отдолу и лаеш, носът те боли и кърви, чувстваш се глупаво, докато котката ближе козината си, гледа те, после се намества да спи и трябва да си отидеш, да захапеш стара пръчка или да прехапеш няколко гущера на две, за да се успокоиш.
Дим от кола. Мокър вестник. Стара обувка, пълна с миризма на човешки крака.
Мъртва мишка. Интересно. Мъртва мишка, която се разлага в канавката. Отворени очи. Оголени ситни зъбки. Интересно. Странно колко неподвижни са мъртвите неща. Освен ако не са мъртви отдавна, защото тогава в тях има голямо движение и все пак се движат не те, а разни неща в тях. Мъртва мишка с вкочанена опашка, щръкнала право нагоре във въздуха.
Интересно.
Нещото като полицай и вълк.
Рязко повдига глава и търси слабата миризма. Това нещо има миризма, каквато никога преди не е подушвал. Ето защо е интересна. Отчасти е човешка, но само отчасти. Освен това е миризма на нещо, което убива. Тя понякога се излъчва от хора, от някои страшно зли кучета по-големи от тебе, от койоти и гърмящи змии. Всъщност в нито една предишна миризма не е имало толкова силен дъх на убиец, затова трябва да е внимателен. Миризмата му е своеобразна: като морето в студена нощ и все пак не точно като него; като желязна ограда в горещ ден и все пак не точно като нея; като мъртвата и разлагаща се мишка и все пак не точно като нея; като светкавица, гръмотевица, паяци, кръв и тъмни дупки в земята, интересни, но страшни и все пак не точно като тях. Едва доловимата миризма е тъничка нишка в богатия гоблен на нощните миризми, но той я следва.
Втора книга
Полицейска работа и кучешкият живот