Събуди се.
В продължение на няколко дълги, сладостни минути Брайън остана неподвижен сред разхвърляните черни чаршафи. На фона на омачканата коприна изглеждаше бледен като проблясващата пяна на ръба на всяка вълна, която се разбиваше долу под прозорците му. Еуфорията от кървавия сън продължи още малко. Отмалата след оргазма изобщо не можеше да се сравнява с нея.
Копнееше за деня, когато ще може да прояви жестокостта си към реалния свят също както успяваше в сънищата си. Гъмжилото от хора наистина заслужаваше наказание. В своята самовлюбеност горделиво бяха решили, че светът е създаден за тях, за собственото им удоволствие и го бяха завладели. Но не те, а той беше връх на творението. Те трябваше да бъдат укротени и броят им да намалее.
Но Брайън все още беше млад, не можеше изцяло да контролира мощта си, беше в процес на Ставане. Все още не смееше да пристъпи към съдбовното си призвание — прочистването на земята.
Стана от леглото гол. Прохладният въздух галеше кожата.
Освен лъскавото, свръхмодерно, черно лакирано легло с копринените чаршафи, в просторната стая нямаше други мебели, освен две черни нощни шкафчета в същия стил и лампи от черен мрамор с черни абажури. Нямаше стереоуредба, телевизор или радио. Нямаше стол за отпускане и четене. Книгите не го интересуваха, защото в тях не се намираше знанието, което търсеше, а и не предлагаха развлечение, каквото можеше сам да си достави. Когато създаваше и насочваше призрачните тела, в които патрулираше из външния свят, предпочиташе да лежи в леглото, загледан в тавана.
Не притежаваше часовник. Не му беше нужен. Беше толкова добре синхронизиран с механизма на вселената, че винаги знаеше часа, минутата и секундата. Това беше част от дарбата му.
Цялата стена срещу леглото беше от горе до долу огледална. Из цялата къща имаше огледала. Обичаше да гледа собственото изображение на божествено Ставане с цялата му красота, благодат и мощ.
Иначе стените бяха боядисани в черно. И таваните бяха черни.
На черните лакирани полици на голямата библиотека стояха десетки половинлитрови стъкленици с формалдехид. Вътре плуваха очи, които Брайън не забравяше и в мигове на най-дълбока потиснатост. Някои от тях бяха човешки, принадлежаха на мъже, жени и деца, получили присъдата си от него — различни оттенъци на синьо, кафяво, черно, сиво и зелено. Други бяха на животните, чрез които още преди години за пръв път изпита могъществото си — мишки, гущери, змии, костенурки, котки, кучета, птици, катерички, зайци. Дори в смъртта някои очи светеха с мек блясък в бледочервено, жълто или зелено.
Оброчни очи. Жертвоприношения от поданиците му. Символи на признанието на мощта и превъзходството му, на неговото Ставане. Във всеки миг на денонощието очите неизменно се обръщаха към него с признателност, възхищение и обожание.
„Погледнете ме и треперете, казва Господ. Защото аз съм милостта, но аз съм също и гневът. Аз съм опрощението, но съм и отмъщението. И каквото и да дойде при вас, то ще дойде от мене.“
3
Въпреки бръмчащите вентилатори помещението миришеше на кръв, жлъчка, чревни газове и остро дезинфекционно средство, от което Кони примижа.
Хари пръсна върху лявата си длан освежител за уста. Притисна я върху носа си, за да може миризмата на мента поне отчасти да спре дъха на смърт.
Предложи освежителя на Кони. Тя се поколеба, после прие.
Мъртвата жена лежеше гола, с отворени очи върху наклонената маса от неръждаема стомана. Патологоанатомът беше направил голям триъгълен разрез в коремната й кухина и повечето органи бяха внимателно извадени.
Това беше една от жертвите на Ордегард в ресторанта. Казваше се Лора Кинсейл. Тридесетгодишна. Била е красива, когато е станала сутринта от леглото. Сега представляваше ужасяваща фигура от кошмарен карнавал.
От флуоресциращите лампи очите й имаха млечен отблясък. В тях се отразяваше образът на микрофона от тавана и гъвкавия метален кабел, на който висеше. Устните бяха полуотворени, сякаш се канеше да се изправи, да заговори в микрофона и да добави някои забележки към протокола за аутопсията си.
Лекарят и двамата му помощници продължаваха да работят, въпреки късния час. Довършваха аутопсиите на Ордегард и двете му жертви. Изглеждаха уморени — физически и психически.
През всички години на работа в полицията Кони така и не беше срещнала някой от закоравелите патологоанатоми, които толкова често се появяват във филмите и по телевизията, кълцат труповете докато си разменят груби шеги и лапат пица, без да ги е грижа за трагедията на останалите. Напротив, работата им изискваше професионална дистанция и все пак редовният контакт с жертвите на насилието им се отразяваше по един или друг начин.