Главният лекар Тийл Бонър беше петдесетгодишен, но изглеждаше по-възрастен. На безпощадната флуоресцираща светлина лицето му беше по-скоро жълтеникаво, отколкото загоряло. В торбичките под очите сякаш можеше да се събере багажът за цял семеен пикник.
Бонър спря рязането, за да им каже, че машинописката вече е снела текста на записа за аутопсията на Ордегард и могат да го намерят в папка на бюрото му в кабинета зад стъклената преграда в дисекционната зала.
— Не съм написал резюмето, но всички факти са изложени.
Кони с облекчение влезе в кабинета и затвори вратата. В малкото помещение имаше вентилатор и въздухът й се стори сравнително свеж.
Не беше като в моргите на големите градове, където има няколко дисекционни зали и професионално подредено помещение за журналисти и политици. В по-малките градове насилствената смърт все още не вдигаше такъв шум както в големите центрове.
Хари седна и се зачете в доклада, а Кони застана до стъклената преграда и се загледа в тримата мъже, надвесени над трупа в дисекционната.
Смъртта на Джеймс Ордегард беше причинена от три огнестрелни рани в гръдния кош, което вече беше известно на Кони и Хари, защото и трите куршума бяха изстреляни от револвера на Хари. Изстрелите бяха причинили пробив и разкъсвания в левия бял дроб, тежка рана на голямото черво, срязване на чревните артерии, пълно отрязване на бъбречната артерия, дълбоко разкъсване на стомаха и черния дроб с частици от кости и олово и скъсване на сърдечния мускул, напълно достатъчно да причини внезапно спиране на сърдечната дейност.
— Нещо особено? — попита Кони с гръб към него.
— Като какво например?
— Като какво ли? Не питай мене. Нали ти смяташ, че трябва да има следа от вселяването.
Тримата наведени над Лора Кингсейл в дисекционната много приличаха на лекари, които се борят да запазят живота на пациента. Позите бяха същите, само темпото се различаваше. Единственото, което можеха да запазят обаче, беше отчета за точния начин, по който куршумът е наранил смъртоносно една крехко човешко тяло, за това как е умряла Лора. Изобщо не можеха да се докоснат до по-големия въпрос: защо? Дори Джеймс Ордегард и неадекватните му мотиви не можеха да обяснят защо, той също беше част от отговора на въпроса как. Да се обяснява защо беше задача на свещеници и философи, които безпомощно се бореха с този въпрос всеки ден.
— Направили са краниотомия — съобщи Хари, седнал, на скърцащия стол на лекаря.
— И?
— Никакви видими повърхностни хематоми. Не се наблюдава необичайно количество гръбначномозъчна течност, няма данни за прекомерно налягане.
— Направена ли е церебротомия? — заинтересува се Кони.
— Не може да не е — Хари започна да прелиства страниците, — А, ето я.
— Мозъчен тумор? Абсцес? Разкъсвания?
Хари дълго мълча, зачетен в доклада. После каза:
— Не, нищо подобно.
— Кръвоизлив?
— Няма данни.
— Емболия?
— Не.
— Епифизна жлеза?
Понякога епифизата се изместваше и се притискаше от мозъчната тъкан около нея, което води до извънредно ярки халюцинации, а понякога и до параноя и изблици на насилие. Но при Ордегард тя беше на мястото си.
Загледана в аутопсията от разстояние, Кони се сети за сестра си Колийн — мъртва от пет години, умряла при раждане. Струваше й се, че смъртта на Колийн е не по-малко безсмислена от края на горката Лора Кинсейл, направила грешката да избере неподходящ ресторант за обяд.
Изобщо всяка смърт й изглеждаше безсмислена. Двигател на вселената беше лудостта и хаосът. Всичко се раждаше, за да умре. Къде беше логиката и разума?
— Нищо — заключи Хари и хвърли доклада обратно на бюрото.
Пружините на стола отново изскърцаха при ставането.
— Никакви необясними белези по тялото, никакво необичайно физиологично състояние. Дори и Тик-так да се е вселил в Ордегард, по трупа не е оставил никакви следи.
Кони премести поглед от стъклената преграда:
— И сега какво?
Тийл Бонър издърпа една от преградите в хладилното помещение.
Вътре се намираше голото тяло на Джеймс Ордегард. На места бялата кожа беше посиняла. Дългите разрези от аутопсията бяха зашити с черен конец.
Кръглото като луна лице. Вкочанените устни бяха застинали в изкривена усмивка. Поне очите му бяха затворени.
— Какво искахте да видите? — попита Бонър.
— Дали още е тук — отвърна Хари Лекарят хвърли поглед към Кони: