Кухнята беше пълна със змии.
— Уф, отвратително — изпъшка Кони.
Една змия пълзеше под свода. Други две се виеха между краката на стола и масата. Повечето бяха в далечния край на помещението — преплетено гъмжило от навити влечуги. Бяха поне трийсет-четирийсет, ако не и шейсет. Няколко като че ли ядяха нещо.
Още две тарантули пълзяха близо до ръба на плот с бели плочки и гледаха гърчещите се змии долу.
— Какво по дяволите се е случило тук? — запита се гласно Хари и не се учуди, че гласът му трепери.
Змиите като че ли забелязаха Хари и Кони. Повечето не проявиха интерес, но няколко все пак се отделиха от, останалите и се плъзнаха напред да проверят.
Плъзгаща се врата отделяше кухнята от коридора. Хари побърза да я затвори.
Провериха гаража. Колата на Рики. Влажно петно върху бетона, където течеше покрива и неизсъхнала локва. Нищо друго.
Обратно в коридора Хари най-накрая коленичи до тялото на приятеля си. Беше отлагал ужасяващия оглед колкото е възможно по-дълго.
— Ще проверя дали в спалнята има телефон — каза Кони.
Хари я изгледа разтревожен:
— Телефон? Не, за Бога, да не си посмяла.
— Трябва да съобщим за убийството.
— Слушай — поде Хари, като погледна ръчния си часовник, — вече е единайсет часа. Ако се обадим, ще се вържем да стоим тук часове наред.
— Но…
— Нямаме време за губене. И без това не мога да си представя как ще намерим Тик-так преди изгрев-слънце. Шансовете ни са нищожни. Дори и да го намерим, не зная как ще се справим с него. Все пак би било глупаво да не опитаме, нали?
— Да, прав си. Просто не ми се иска да седя и да чакам да ме очистят.
— Добре тогава. Зарежи телефона.
— Просто… просто ще те изчакам.
— Внимавай за змиите — предупреди я Хари, докато Кони тръгваше по коридора.
После се обърна към Рики.
Състоянието на трупа беше още по-лошо, отколкото очакваше. Забеляза главата на змията с впити зъби на лявата ръка и потръпна. Двойките дупчици по лицето сигурно бяха следи от ухапвания. Ръцете бяха извити назад в лакътя. Костите не бяха просто счупени, бяха направо натрошени на прах. Рики Естефан беше така пребит, че трудно можеше да се установи конкретната причина за смъртта. Все пак ако вече не е бил мъртъв, когато главата му е била извита на сто и осемдесет градуса, със сигурност е умрял в този миг. Шията беше разкъсана, по нея личаха синини, главата се люшкаше свободно, брадичката опираше върху рамото.
Очите ги нямаше.
— Хари? — извика Кони.
Загледан в празните очни кухини, Хари не можа да й отговори. Устата му пресъхна и гласът му се изгуби в сподавен вик.
— Хари, я погледни това.
Беше видял достатъчно от това, което беше изстрадал Рики, дори прекалено много. Сега гневът към Тик-так се затъмняваше само от беса, който изпитваше към самия себе си.
Хари се надигна, обърна се и видя отражението си в огледалото със сребърни украшения над иконостаса. Лицето му изглеждаше пепеляво. Приличаше на мъртвец като трупа на пода. Част от него наистина умря, когато се наведе над тялото. Сякаш беше изгубил част от себе си.
Срещна погледа си в огледалото, но веднага отмести очи настрани, за да не вижда ужаса, объркването и първобитния си гняв. Човекът в огледалото не беше този, който Хари Лайън познаваше… или искаше да бъде.
— Хари? — пак извика Кони.
Намери я в дневната, приклекнала до купчината кал. Всъщност това не беше кал, а около сто килограма влажна, пресована пръст.
— Погледни, Хари.
Кони посочи към необяснимата особеност, която не бяха забелязали при първия оглед на къщата. Купчината като цяло беше безформена, но от нея се простираше човешка ръка — не истинска, а направена от влажна пръст. Беше голяма, силна, с тъпи квадратни пръсти, оформена до най-малките подробности, сякаш изрязана от голям скулптор.
Ръката се подаваше от ръкав, също направен от пръст, но с всичко необходимо — ръб, подгъв и три копчета от пръст. Дори повърхността на материята беше изразително предадена.
— Разбираш ли нещо? — попита Кони.
— Да пукна, ако ми е ясно.
Докосна с пръст ръката и после го мушна по-силно. Не изключваше отдолу да се намира истинска ръка, покрита с пръст. Но се излъга, имаше само пръст, която се разсипа при допира. Явно беше по-крехка, отколкото изглеждаше, останаха само ръкавът и два пръста.
В паметта изплува някакъв свързан с гледката спомен и пак изчезна като бегло съзряна риба, която проблясва с всичките си цветове и потъва в мрачните дълбини на езерото. Хари гледаше остатъка от ръката и усещаше, че е на прага да разбере нещо изключително важно за Тик-так, но колкото повече се мъчеше да избистри спомените си, толкова по-напразни бяха усилията му.