Дори омразното й куче, нервен пудел на име Пиер, беше принуден да яде според правилата на баба, а те изискваха от него да бъде вегетарианец. Баба Дракман вярваше, че кучетата ядат месо, само защото това се очаква от тях, че думата „месояден“ е безсмислен етикет, лепнат от невежи учени и че всеки вид — особено кучетата, кой знае защо — има сили да се издигне над естествения си нагон и да живее по-спокойно от обикновено. В паничката на Пиер се появяваше ту нещо на зърна, ту на кубчета, ту като въглени. Най-много до вкуса на месото се доближаваше имитацията на говеждо от соев сос с белтъчини на прах, които съсипваха всичко. Повечето време Пиер изглеждаше напрегнат и нещастен, сякаш го влудяваше копнежът за нещо, което не познаваше и затова не можеше да го удовлетвори. Сигурно затова кучето беше толкова злобно, прокрадваше се безшумно и нервно се изпикаваше на най-неподходящи места, като например в шкафа на Брайън върху обувките му.
Баба Дракман беше безпощадна с правилата си. Имаше правила за всичко — ресането, обличането, ученето, държанието при всякаква ситуация. Десет мегабайтов компютър едва ли би побрал пълния каталог на бабините правила.
Кучето Пиер също трябваше да научи правилата за себе си. На кои столове може да седи и на кои не може. Никакъв лай. Никакъв вой. Хранене по график, никакви отпадъци. Ресане два пъти в седмицата, мирувай, не се върти. Седни, търколи се, престори се на умрял, не драскай с нокти по мебелите…
Още четири или петгодишен Брайън разбра по свой детски начин, че баба му е властническа натура, спечена и проклета и внимаваше как се държи с нея. Беше възпитан и послушен, преструваше се, че я обича, но не я допускаше до вътрешния си свят. Когато в детството му за пръв път плахо се прояви неговата особеност, беше достатъчно досетлив да скрие напъпилия си талант от нея, защото знаеше, че реакцията й може да е… опасна за него. Пубертетът доведе до растеж не само на тялото, но и на тайните му способности. Все пак ги пазеше за себе си и изучаваше силата си с помощта на малки животинки, които измираха чрез най-разнообразни и удовлетворяващи мъчения.
Преди две години, само няколко седмици след осемнайсетия му рожден ден, странната и динамична вътрешна сила пак се надигна в него, както правеше от време на време. Все още не се чувстваше достатъчно силен да се справи с целия свят, но усети, че е готов да се справи с баба Дракман. Тя седеше в любимото си кресло, вдигнала крака върху отоманка. Хрупаше сурови моркови, отпиваше от чаша минерална вода и четеше статия за смъртното наказание в „Лос Анжелис Таймс“, като добавяше искрените си коментари за необходимостта да се проявява състрадание дори към най-закоравелите престъпници. Точно тогава Брайън реши да използва отскоро придобитата си способност за пирокинеза и я подпали. Ама как само пламна! Въпреки че по костите й имаше по-малко мазнина, отколкото на един бръмбар, тя гореше като лоена свещ. Едно от железните й правила беше никога да не повишава глас у дома, но сега писъците й едва не избиха прозорците, макар и да не продължиха особено дълго. Пламъкът беше контролиран, обхвана само баба му и дрехите й, иначе едва опърли креслото и отоманката. Тялото й обаче гореше с ослепителен бял пламък и Брайън трябваше да присвива очи, докато я гледаше. Подобно на гъсеница, потопена в спирт и подпалена с кибрит, тялото на баба му съскаше, гърчеше се, разгаряше се, а после потъмня и се сбръчка. Все пак той не прекрати горенето, докато овъглените остатъци не се превърнаха в пепел, пепелта в сажди, а саждите най-накрая не изчезнаха с последно изпукване на зеленикави искри.
После измъкна Пиер от скривалището му и също го изгори.
Беше прекрасен ден.
Той сложи край на баба Дракман и нейните правила. Оттогава Брайън живееше според собствените си правила. Скоро целият свят също щеше да им се подчини.
Стана и отиде до хладилника. Беше пълен със сладкиши и други десерти. Никакви гъби, никакви диетични храни. Взе буркан маслен крем, върна се до масата и изсипа от него върху мелбата.
„Бим-бам, вещицата е мъртва, дъртата зла вещица, вещицата е мъртва“ — тананикаше си доволно Брайън.
С фалшификации в гражданския регистър успя да осигури официален смъртен акт на баба си, промени възрастта си на двайсет и една години (за да избегне съдебното назначаване на настойник) и се обяви за единствен наследник според завещанието й. Беше лесно като детска игра, защото за него не съществуваше преграда или заключена врата. Чрез Най-великата и Най-Тайната си Сила можеше да отиде където си поиска, да прави каквото му хрумне и никой не можеше да го проследи. След като стана пълноправен собственик на къщата, той поръча да я ремонтират и обзаведат по негов вкус, като премахна всичко, което можеше да му напомня за дъртата вещица и нейните моркови.