— Нали точно това казвам? Може би няма как да изпреварим този тип. Той е нещо ново, съвършено ново и мисли съвсем различно от нас двамата или от който и да е скитник, не отговаря на нито един познат психологически модел, затова няма как де предвидиш намеренията или действията му. Виж, Хари, не можеш да се чувстваш отговорен за такова нещо.
Хари й се тросна, без да има желание да я обижда, нито да прехвърля вината върху нея, но вече не можеше да сдържа гнева си:
— Това е проблемът на днешния свят, Божичко, точно това! Никой не иска да поеме отговорността за каквото и да било. Всеки иска да има право да бъде и да върши каквото поиска, но никой не желае да плаща.
— Прав си.
Кони очевидно говореше напълно сериозно, съгласието й не целеше само да го насърчи, но Хари вече бе набрал инерция.
— В днешно време никога не си виновен, ако животът ти се е объркал, ако си подбел семейството или приятелите си. Ти си пияница? Ами сигурно имаш генетично предразположение. Или си неудържим сластолюбец и сменяш по сто партньора годишно? О, сигурно не си получавал достатъчно обич в детството си, може би родителите ти не са проявявали любвеобилност. Чисти измишльотини.
— Точно така — подкрепи го Кони.
— Пръснал си черепа на някой продавач в магазина или си пребил до смърт старица само за двайсет мизерни долара? Е, не че си лош човек, ти не си виновен! Виновни са родителите ти, учителите, обществото, цялата западна култура, но не и ти, никога ти, как е възможно да се допусне подобно нещо, колко безсърдечно, колко безнадеждно старомодно.
— Да беше водещ на радиопредаване, щях да те слушам всеки ден — обади се Кони.
Задминаваше по-бавните коли, дори когато трябваше да пресича непрекъсната линия. Никога преди не го беше правил, дори със служебна кола с буркан и сирена.
Чудеше се какво става с него. Не можеше да си представи как се чуди за това и в същото време продължава да го прави. Почна да изпреварва пикап с изображение на Скалистите планини от външната страна и влезе в насрещното платно без никаква видимост, въпреки че пикапът караше с поне пет мили над разрешената скорост.
Хари продължаваше да излива гнева си:
— Можеш да изоставиш жена си и децата, без да плащаш издръжка, да завлечеш кредиторите си с милиони, да размажеш главата на някого само защото е хомосексуалист или се е държал пренебрежително…
— … да захвърлиш бебето си в кофата за боклук, защото не си убедена в радостта от майчинството — включи се Кони.
— … да укриваш данъци, да мамиш социалните грижи…
— … да продаваш наркотици на ученици…
— … да изнасилиш дъщеря си и пак да твърдиш, че жертвата си ти. Не си виновен. Каквато и жестокост да извършиш, можеш да се надяваш на съчувствие, да хленчиш, че си жертва на расизма или на обратния расизъм срещу белите, на дискриминация на основата на пола, възрастта, класата, на предразсъдъците срещу дебелите, грозните, тъпите или прекалено умните. Обрал си банката или си застрелял ченгето, защото си жертва. Има хиляди начини да бъдеш жертва. Да, разбира се, така обезценяваш искрените жалби на истинските жертви, но какво значение има това по дяволите, нали живеем само веднъж. Нека се порадваме на живота, а кой го е грижа за истинските жертви, за Бога, та нали те са губещата страна.
Хари бързо доближаваше един „Кадилак“, който караше с малка скорост.
Имаше място за изпреварване, но изведнъж пътя му запречи също толкова бавен джип с две лепенки на задното стъкло: „АЗ ПЪТУВАМ С ИИСУС“ и „БАРОВЕ, БИКИНИ И БИРА“.
Не можеше пак да пристъпи непрекъснатата линия, защото насрещното движение го заслепяваше с фаровете.
Замисли се дали да не натисне клаксона, за да накара „Кадилака“ и джипа да карат по-бързо, но нямаше търпение да ги изчака.
Банкетът до магистралата беше необичайно широк на това място и Хари се възползува от него. Увеличи скоростта, изви волана и изпревари „Кадилака“ от дясната му страна. Хари не можеше да повярва, че върши всичко това. Нито пък шофьорът на „Кадилака“. Хари погледна наляво и забеляза как човекът в другата кола го гледа изумено — смешно човече с тънки мустачки и лошокачествена перука на темето. „Хондата“ се притисна вдясно до ерозиралата пръст, обрасла с храсталаци и див бръшлян. Дори на най-широкото място колата едва се задържаше на пътя, а банкетът бързо се стесняваше. „Кадилакът“ забави, за да го пропусне. Хари натисна съединителя. Банкетът се стесни още повече. Право пред него се изпречи знак на калифорнийската пътна полиция „СПИРАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Спирането обаче беше сигурно, ако се удареше в него. Хари рязко изви и се върна на платното. Промуши се пред „Кадилака“, овладя колата и продължи на север. Отляво се простираше огромния Тихи океан, черен като настроението му.